Глава трета.  МУЗЕИНОТО ДЕЛО МЕЖДУ СВЕТОВНИТЕ ВОЙНИ

3.1. Нормативна уредба за опазване на наследството

Нов етап в развитието на музейното дело в България започва след войните и продължава до Втората световна война. В областта на законодателството не настъпват сериозни изменения, но по време на земеделското правителство с въвеждането на нов Закон за народното просвещение се добавя втори раздел след народните музеи и за военните къщи-музеи.1
За да се спасят от унищожение недвижимите паметници у нас, Комисията за старините при Министерството на просвещението започва през 1927 г. да публикува в Държавен вестник на "Списък на народните старини".2 Сред тях са и Царската, Констанцалиевата, Кандиларовата и Д. Костовата къща и църквите в Арбанаси, къщата на  Лафчиевите в Дряново, къщите на Б. Даскалов, Ангел Кънчев, Петко Р. Славейков и Казасови в Трявна, къщата на Алеко Константинов в Свищов, къщата на Неофит Рилски в Банско, къщите на Тодор Каблешков, Георги Бенковски и Любен Каравелов в Копривщица, къщата на Иларион Макариополски в Елена и др.
Интересно е, че в следващото публикуване на Списък на старините, освен отделните архитектурни паметници от стария Пловдив като къщата на Куюмджиоглу, на Недкович и др., за старини се обявяват и архитектурни комплекси, разположени на цели улици като: улица "4 януари" от Житния пазар до пресичането й с ул. "Църковна", улица "Доктор Владо" от "Ламартиновата" къща до Генко Митовата и др.3 В същия Списък са обявени за народни старини и къщата на Васил Левски в Карлово, на П. Р. Славейков във Велико Търново и ханът на Хаджи Николи в същия град. Трябва да се посочи, че при публикуването на Списъка на народните старини изрично се отбелязва, че Законът за старините остава в сила и спрямо всички старини, които още не са обявени чрез специални списъци за народни. По такъв начин се пресича всяка възможност за разрушаване на архитектурни паметници от недобросъвестни собственици или иманяри.
Засиленото строителство през тридесетте години изменя изцяло архитектурния облик на много градове у нас. Ето защо възниква необходимостта при приемането на новите застроителни и регулационни планове да се запазят архитектурните ансамбли от Възраждането, които да съхранят духа на отминалата епоха и специфичността на облика на даденото селище. Затова в "Наредбата -закон за запазване на старинните постройки в населените места" от 1936 г. се предвижда запазването на улиците и площадите, които по своето очертание, начин на застрояване, историческо минало и пр. имат архитектонично, битово или историческо значение.4 Изглежда, че този закон не е много известен сред съвременните защитници на архитектурните паметници, защото не се цитира. Според нас в него са засегнати всички щекотливи проблеми, свързани с опазването на архитектурното ни наследство, независимо чия собственост е даден паметник. В Закона от 1936 г. се предвиждат поощрения за собствениците им и те се освобождават от данък сгради и от общинските такси, а за да се извършват по-големи ремонти с цел опазването на паметниците, общините могат  да отпускат помощи според бюджетните им възможности.
За недвижимите паметници, които имат национално архитектурно значение, е предвидено постепенното им откупуване от общините или държавата и превръщането им в музеи. В Наредбата-закон от 1936 г. се разпорежда и задължително съгласуване със специална комисия при изграждането на нови сгради в близост до архитектурни паметници.5 Целта е да не се нарушава архитектурният ансамбъл и да не се закрива изгледът към дадения паметник. Разрушаването на запазени постройки, паметници и др. се извършва единствено с разрешение на специална комисия, в която влизат представители на отделението "Благоустройство" при Главната дирекция на обществените сгради, пътищата и благоустройството и на Народния музей. По такъв начин в средата на 30-те години законодателно е решен един толкова важен за културната ни история проблем за опазване на недвижимите паметници по нашите земи. За голямата отговорност, която са носели тогавашните музейни деятели, говори стремежът им да поддържат българското законодателство в тази област винаги на нивото на съвременните международни изисквания.
Разгледаният Наредба-закон от 1936 г. е пример за решаване на проблемите с недвижимите паметници и в частност със сградите, обявени за архитектурни паметници и днес.
Още по-обстойно проблемите за по-нататъшното развитие на големите музеи в страната са разгледани през 1937 г. в специално разработения и приет от Музейния съвет  Законопроект за народните музеи.6 В този проектозакон се разглеждат само Народният археологически музей, Народният етнографски музей, Народната картинна галерия и областните музеи. Министерството на народното просвещение има право да открива клонове на народните музеи като клонове на народните библиотеки, както и да контролира музеите на археологически, етнографски и художествени дружества.7 В останалите части на Законопроекта за народните музеи подробно се описват организационната и административната структура с всички произтичащи права и задължения на работещите в музеите - от директора до техническия персонал. В рамките на 30 законодателни члена категорично са фиксирани всички произтичащи от естеството на работата проблеми и отговорностите на всеки работещ в музея.
 През 1939 г. се създава нов проектозакон за Закон за старините.
В мотивите му се посочва, че са изминали 28 години от приемането на Закона за старините и с времето са се появили някои непълноти и несъобразности със съвременността, които затрудняват неговото прилагане. По тази причина много ценни исторически паметници не са могли своевременно да бъдат защитени и запазени. Ето защо е необходимо създаването на един нов, по-пълен, по-целесъобразен и по-строг закон.8 Авторите на Законопроекта посочват също, че през последните години се забелязва засилване на държавните грижи към старините в европейските страни и там вече се е извършило съответното актуализиране на съществуващото законодателство. Затова предлаганият Законопроект обхваща всички проблеми, включени в чуждестранното законодателство, като се отчита българската специфика.
В законопроекта се предвижда по подобие на стария Закон за старините, върховният надзор върху всички движими и недвижими старини да се осъществява от Министерството на народното просвещение, като текстът е разширен - "и върху всички църковни старини и музеи, намиращи се под ведомството на Българската православна църква".9 Това разширение на чл. 1 е много актуално и днес, тъй като БПЦ се стреми да си възвърне изцяло отнетата й собственост, но що се отнася до паметниците на християнското изкуство, тя е напълно неподготвена да ги съхрани и експонира, тъй като към Църковно-историческия музей не работи нито един реставратор, а и няма средства за реставрационно-консервационни работи.
В определението за старини на Законопроекта се посочват изрично и часовникови кули, стари къщи с техните дворове, чешми, къщи и предмети, свързани с живота на исторически лица и културни дейци и т.н.10 По такъв начин се разширява периметърът на защитаваните от закона паметници, свързани с архитектурното ни наследство и с живота на възрожденските дейци. За да се осъществи на практика тази закрила, се предвижда в двугодишен срок Комисията за старините да състави инвентар на всички движими и недвижими старини, които са притежание на държавни и обществени учреждения (общини, църкви, манастири, митрополии, чуждестранни религиозни общества, училища, читалища, археологически, културно-просветни или религиозни дружества и др.).
В два отделни члена на Законопроекта се разглеждат взаимоотношенията между църквата и държавата относно паметниците, които са в употреба в храмовете.11 Когато става дума за особено ценни християнски паметници, то те могат да бъдат заменени с точни копия, а оригиналите преминават за съхранение в църковен или народен музей. С тези нормативни актове се решават едни от най-важните проблеми, възникващи в отношенията между държавата и БПЦ относно съхраняването и експонирането на християнските паметници на изкуството.
Комисията за старините е упълномощена да взема решение при инвентаризирането на старините, притежание на частни лица. Те нямат право да продават паметниците без предварително разрешение от Министерството на народното просвещение. Ако собственикът реши да ги продаде, то държавата първа има право да ги откупи в срок от три месеца.
Поддръжката на инвентаризираните старини се осъществява от техните притежатели. Ако паметниците са застрашени от разрушение или повреда, то техните собственици са длъжни да уведомят Народния археологически музей, който да определи мерките за тяхното опазване. Разноските за опазването и закрепването са за сметка на собствениците на старините. Когато старините са застрашени от разрушение, държавата по решение на Комисията за старините има право да отчужди всяка движима или недвижима старина. Що се отнася до собствениците на стари инвентаризирани къщи, то те се освобождават от данък сгради и общински такси с цел да се поощряват притежателите им да ги поддържат в старинния им вид. Застрояването на нови сгради в района на недвижими паметници се решава въз основа на цитирания по-горе Наредба-закон от 1936 г.
Законопроектът от 1939 г. е изчерпателен относно недвижимите паметници. В него се предвижда различна собственост - държавна, общинска, църковна, частна и т.н. върху паметниците, като същевременно се посочва и отговорността на собственика за опазването на паметника, както и разходите, които той трябва да направи за неговото поддържане. Когато собственикът не проявява системни грижи за старината и тя е застрашена от разрушаване, то Министерството на народното просвещение има право по предложение на Комисията за старините да отчужди недвижимия паметник и съответно да положи необходимите грижи за неговото опазване и съхранение.
Глава четвърта на Законопроекта е посветена на "движимите старини".12 Още в първия законодателен член на този раздел се заявява, че движимите старини, които биха се открили случайно на места, държавни и общински, принадлежат на държавата. Само ако държавата не желае да ги запази за своите сбирки, те се отстъпват на общината или областта, ако те притежават музеи, свои или дружествени. При откриване на движими паметници в частни имоти те принадлежат на собственика, но държавата си запазва правото да ги откупи, ако представляват интерес за нея. Всички новооткрити старини, за намирането на които не се извести веднага, се конфискуват в полза на държавата.13 Така се поставя една решителна преграда пред иманярството. Въвежда се и строг контрол върху износа на старини зад граница. При залавяне на нарушители, те се санкционират с цялата строгост на закона, а паметниците се конфискуват в полза на държавата.
В законопроекта се предвижда създаването на областни музеи, които ще имат за цел да събират откритите случайно или в резултат на разкопки старини, а също да надзирават недвижимите паметници в района им.14 Областните музеи няма да се създават наново, а това ще са читалищни или музеи на археологически дружества, които ще получат държавна финансова подкрепа и щатни музейни работници и по такъв начин ще прераснат в областни методически центрове на музейното дело в Пловдив, Варна, Видин, Стара Загора и Казанлък. Във Велико Търново и Шумен музеите ще се присъединят към Народните библиотеки в тези градове и ще се управляват съгласно чл. 420 и 422 от Закона за народното просвещение.15 Проектозаконът поощрява и по-нататъшното съществуване на музейни сбирки при читалища, дружества (археологически и др.), манастири, църкви и пр.
За съжаление тези законопроекти не са приети. Българските законодатели и тогава, и сега си приличат по това, че за родната култура и опазването на нейните паметници не намират достатъчно време.