Сто и петдесетгодишната история на музейното дело в България има същата периодизация, както обществената и културната история на страната. Най-общо могат да бъдат разграничени  пет периода на развитие на музеите и дейността, свързана с опазването, съхраняването и популяризирането на българското културно наследство. Преломната историческа съдба на българската нация през ХІХ и ХХ в. дава своите отражения и върху тази културна сфера.
Първият период обхваща времето на Българското възраждане. Стремежът към възкресяване на славното минало от Средновековното българско царство допринася за развиване на едно мощно движение за разкриване, опазване и популяризиране на българските исторически паметници през Възраждането. Всички бележити просветни дейци от тази епоха подчиняват под една или друга форма своята дейност и в тази насока. Най-ярки представители на това движение са В. Априлов, Г. С. Раковски, Л. Каравелов, П. Р. Славейков и много, много други възрожденци. Създаването на първото българско читалище има и за цел издирването и съхраняването на “стари останки и ръкописи”. Така през 1856 г. в Свищов се полага началото на организираното музейно дело в България.
Вторият период на развитие на музейното дело е от Освобождението до Балканската война. Идеята за български национален музей се развива  резултатно едва  след Освобождението. Младата българска държава създава веднага Народна библиотека и музей. По-късно Народният музей се отделя и започва своята високоотговорна работа по опазване на културното наследство. Интересът към старините е толкова голям, че в почти всички по-големи български селища се учредяват археологически дружества, на чиято широкомащабна изследователска работа се дължат и нововъзникналите многобройни музейни сбирки в цялата страна.
Третият период обхваща годините между двете световни войни. Войните за национално обединение и двете последователни национални катастрофи се отразяват крайно негативно върху музейното дело. Едва в края на 20-те години на ХХ в. постепенно се излиза от кризата. Създават се нови музейни институции и се построяват първите музейни сгради.
Въвличането на България във Втората световна война води до нови катастрофални резултати за опазването на културното наследство. Бомбардировките над столицата нанасят непоправими щети на музейните сгради и колекции.
Четвъртият период е от 1944 до 1989 г. Разделението на света на сфери на влияние след Втората световна война поставя България в Съветската зона. Това води до коренна промяна на обществените отношения и до въвеждане на марксистко-ленинската идеология във всички сфери, включително и в музейната.


Одържавяването на музеите ги стабилизира  финансово и разширява обхвата на тяхната работа. Периодът може да се раздели на три етапа на развитие на музейното дело. Първият обхваща времето 1944-1952 г., когато се въвежда новата идеология и се приемат първите нормативни актове в музейната област. Вторият етап е от 1952 до 1966 г., когато се създават окръжните исторически музеи – основата на музейната система в страната. Третият етап обхваща времето от 1966 до 1989 г. В неговото начало се създават Окръжните дирекции “Културно-историческо наследство”, които осъществяват държавната политика в тази област.
От края на 1989 г. музейното дело навлиза в своя пети период – етап на преход. Дълбоките социални промени в българското общество изправят музеите пред неподозирани трудности, свързани дори с оцеляването им. Многобройните реституционни искове затрудняват музейната дейност в много градове. Рязкото намаляване на субсидиите води до съкращаване на музейния персонал. Всичко това води до понижаване на качеството на музейната работа.
Приоритетите на културната политика в областта на музейното дело през преходния период се свеждат до: изменения на нормативната база; преструктуриране на наличните ресурси и осигуряване на нови източници на приходи; изучаване на опита на други държави в тази насока; осигуряване на условия за консервация и реставрация на движимите паметници на културата; организиране на научни изследвания; реклама и пропаганда; активизиране на участието на българските музеи в международните програми и изяви; помощ за поддържане и развитие на материалната база на българските музеи и галерии и въвеждането на съвременни технологии за работа; създаване на национална музейна информационна система.
    Подписването на Присъединителния договор на България към Европейския съюз на 25 април 2005 г. е признание за труда и усилията на всички българи за покриване на европейските норми във всички сфери на обществено-икономическото развитие на страната. В една област българите могат заслужено да се гордеят – опазването на наследството. Неслучайно България има седем паметника под закрилата на ЮНЕСКО.
От 20 до 21 май 2005 г. в България се проведе регионална среща на осем президенти и двама министри на културата от 10 страни от Югоизточна Европа, посветена на “Културните коридори на Югоизточна Европа – общо минало и споделено наследство, ключ към бъдещо партньорство”.i Срещата премина под патронажа на българския президент Георги Първанов, генералния директор на ЮНЕСКО Коичиро Мацуура и генералния секретар на Съвета на Европа Тери Дейвис.



Беше приета декларация за разкриване, опазване, устойчиво използване и популяризиране на културните коридори на Югоизточна Европа. На специалисти от десетте страни, взели участие в работната среща, е възложено да изработят план за действие, който да бъде приет до края на годината.
В основата на форума залегна проект на 50 учени от региона, които създадоха база данни и електронни карти на националните културни маршрути във всяка от 10-те страни в региона. В Археологическия музей във Варна беше открита мултимедийна изложба “Наследството на Югоизточна Европа”. В нея е представен интегралният образ на региона чрез 54-те обекта от световното наследство, а така също и чрез 160-те ценни забележителности, наблюдавани от Регионалната програма на Съвета на Европа.ii

Интересът към старините в България възниква през Възраждането. То се развива с изключително бързи темпове в края на ХІХ в., когато започват системни археологически разкопки. Създадените по това време първи държавни музеи са гръбнакът на музейното дело в страната за дълъг период от време. През ХХ в. възникват редица държавни и обществени музеи и музейни сбирки, в които работят големи професионалисти и многобройни ентусиасти, посветили свободното си време за изучаване на миналото. В началото на ХХІ в. България с достойнство може да влезе като пълноправен член в Европейския съюз, защото в областта на културно-историческото наследство тя е направила необходимото за неговото опазване, изучаване и популяризиране.