Глава първа. ВЪЗНИКВАНЕ НА МУЗЕИТЕ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

2. Възникване на идеята за издирване и опазване на българските културно-исторически паметници

Сред първите възрожденци, посветили голяма част от дейността си за издирване на българските старини и написване на научна национална история, е Васил Априлов (1789-1847).43 Той е привърженик на идеята, че самите българи трябва да изучават своята история и да я популяризират, а не да чакат на чуждестранните учени. За своята изключително народополезна дейност В.Априлов е подтикнат от случайно попадналата му през 1832 г. Книга на Юрий Венелин "Древние и нынешние болгаре..."44. В края на своята "Денница..."45 Априлов отбелязва: "Любопитният читател, особено българинът, ще забележи, че виновник за написването на тази книга е Ю.И. Венелин, който с първия си том на "Старите и днешни българи" събуди у мене любов към народността."46 Случайната среща довежда години по-късно до интересна кореспонденция и обмяна на идеи за издирване и съхраняване на исторически паметници и фолклорни материали от българските земи.
Във всички свои книги В. Априлов засяга под една или друга форма различни проблеми от българската история. Първата негова публикация, макар и малка по обем, е посветена на един крайъгълен въпрос от българската и славянската история - за произхода на кирилицата - "Българските книжици, или на кое славянско племе собствено принадлежи кириловската азбука?". Най-напред тя излиза на руски език на 24 април 1841 г.47 В отговор на една статия на сръбския автор Димитрий Тирол, отпечатана в "Одеский вестник", в която той твърди, че сърбите са първият славянски народ, приел християнството през 856 г., и че Кирил се бил учил в сръбски манастир край Солун и т.н. В. Априлов е силно възмутен от историческата неправда, която изразява сърбинът и написва едно полемично произведение, в което, опирайки се на най-новите исторически постижения за това време, оборва автора и доказва с множество факти и познати извори българския произход на братята Константин-Кирил и Методий. Той е запознат с трудовете на Добровски, Погодин, Калайдович, Венелин, Востоков, Новицки и други слависти. В личната му библиотека се намира едно от най-добрите за това време изследване по тази проблематика - "О первоначальном переводе Священнаго писания на славянский язык" от Орест Новицкий, Киев, 1837.48 Като използва това съчинение, В. Априлов аргументирано доказва, че българите първи сред славяните са приели християнството, както и българския произход на братята Кирил и Методий. Той иронично се обръща към Тирол относно съществуването на сръбски манастир край Солун - "Аз ся усерднейше моля сочинителят да не остави, да излее свет на това неразумително обстоятелство. Сербски монастир, кога сербите били още язичници! Това е нещо много странно и неразумително. Чакаме обяснения"49. По-нататък В. Априлов недвусмислено доказва, че не може чужденец да преведе Светото писание на език, който тепърва трябва да учи. Според него "...изобретателите на българската азбука Кирил и Методий, солунските жители, требува да ся били същи българе и да са изучили греко-елинския язик вероятно в Цариград..."50.
В.Априлов пръв изследва с научни методи живота и делото на Кирил и Методий и поставя този проблем пред българската историография. Неговите оценки надрастват средновековната книжовна традиция, основана на пространните и кратки жития на двамата светци-просветители.51 Той е основател на ново и модерно, в духа на възрожденската епоха преосмисляне на средновековната българска история и ролята на отделните владетели, духовници и просветители. Тази постановка на В. Априлов е заимствана от Христаки Павлович в неговия "Царственик". Там в специална глава "Кирил и Методий - болгарски книжници" изцяло е застъпена тезата на В. Априлов за българския произход на братята Кирил и Методий и българския език, за който те създават азбуката и на който превеждат Светото писание.52 Константин Фотинов също цитира многократно В. Априлов по повод Кирил и Методий в статията си "Мъчно е да познае человек сам себе си", отпечатана в сп. "Любословие".53
Никак не е случайно, че В. Априлов отделя толкова голямо значение на произхода и делото на Кирил и Методий. Възрожденският просветител осъзнава каква важна историческа роля има създаването на българската азбука и църковнослужението на родния език от ІХ до ХІХ век. Езикът и православието са в основата на запазването на българската култура и национално самосъзнание през вековете на чуждестранно робство и опека от Цариградската патриаршия.
Почитането на делото на просветителите Кирил и Методий се превръща в мощна демонстрация на националното движение за свобода и независимост през Възраждането. Честването на 11 май е свързано с произнасянето на най-пламенните слова от българските учители. След една такава патриотична реч в Калофер Христо Ботев е принуден да емигрира. За да почустваме духа на епохата, ще цитираме част от "Слово за деня на Св. Кирила и Методия", произнесено на 11 май 1861 г. в Шумен от младия учител Добри Войников: "Всяко истинско българско сърце на днешния ден ще се възхити като си спомни, че днес е паметта на Св. Кирила и Методия, които създадоха нашето писмо и преведоха светото писание на български език...Ние сме забравили и род и народност и слава и чест и всичко що е наше, родно наше българско, като да не сме от българский род, от българска кръв... Такива ли трябва да бъдат потомците на великий Симеона, славний онзи цар, който въздигна българската слава до небето, който направи да потреперат всякакви неприятели на държавата му, на народа му?"54 Всеки празник на славянските просветители през Възраждането е повод за връщане към славното историческо минало на българите и издигане на патриотични призиви за бъдещата свобода.
Априлов доразвива възгледа на Ю.Венелин за тъждеството на старобългарския език. Той привежда редица примери от най-старите запазени ръкописи - Остромировото евангелие от 1056 г., превода на "Летопис на Константина Манасия" от 1369 г., Реймското евангелие, "на което ся кланяли французките кральове, кога ся короновали..."55 и Руското евангелие от 1545 г., с които доказва, че българският език е най-близък от всички останали славянски езици до езика, на който са написани тези стари ръкописи.
В първата българска научна книга, издадена през 1841 г. в Одеса - "Денница на ново-болгарскаго образованiя", В. Априлов започва с кратък преглед на основните върхови постижения от историята на България. Така например той с гордост заявява, че "При българския цар Аспарух императорът се задължил да му плаща данък, а в 679 г. сл. Хр. Византия отстъпила на българите частта от своите владения, които те вече притежавали. По такъв начин гордата империя признала независимостта на българските владения..."56 Второто важно историческо събитие според Априлов е покръстването на цар Борис и приемането на "православното източно католическо изповедание"57. Третото по значение според него е създаването на славянската азбука и превеждането на нея на свещенните книги. "Както е известно, гръцката азбука не е достатъчна за произнасянето на всички звукове на българския (славянския) език и за това нуждата карала да се изнамерят нови букви"58. За осъществяването на тази отговорна мисия е бил потребен "учен славянин, който да познава съвършено двата езика, както и книгите на светото писание". Така роденият в Солун Константин заедно със своя брат Методий по поръка на патриарх Фотий се заемат със създаването на българската (славянска) азбука и превеждат църковните книги. Изключително голямо внимание В. Априлов отделя на доказателствата си, че "жителите на Солун - Кирил и Методий, са били по произход българи"59.
Повратна точка в българската средновековна история е покоряването на България от Василий ІІ през 1018 г. Приемането на християнството от руския народ през 988 г. дава възможност за "Преминаването на българската писменост в еднородна Русия и създадените на разни места български манастири запазили писмеността на българите, както и необходимите богослужебни книги"60. И тук отново В. Априлов подчертава значението на Рилския и Атонските манастири за запазване българските ръкописи, но не пропуска да отбележи, че за съжаление игумените им "от недоверчивост ги крият".
В. Априлов се спира на новата светла страница в българската история - въстанието на братята Асен и Петър през 1185 г. Специално внимание се отделя на управлението на "Асен ІІ, силният и предпримчив цар..."61. По негово време "гръцката империя и йерархия признали независимостта на всебългарския патриарх". За царете от Второто българско царство В. Априлов с гордост заявява, че те не са зависели нито от гърците, нито от латинците, които по това време били в Цариград, а са създали и условия за постигане на големи успехи "в народното просвещение и писмеността". Доказателство за това са многото ръкописи, които се пазят в различни библиотеки, "какъвто е например пергаментният ръкопис на български, който съдържа превод от летописа на Константин Манасий и се пази във Ватиканската библиотека в Рим"62. Така В. Априлов пръв сред българските възрожденски автори се позовава на един средновековен ръкопис в доказателствата си за древността на българския народ и неговите славни владетели. Той посочва и други значими ръкописи, излезли под перото на Черноризец храбър, епископ Константин Преславски, Йоан Екзарх и др., които се съхраняват в Московската синодална библиотека, както и "Реймското българско евангелие, в което се заклевали при коронясването си френските крале...".63
Васил Априлов е първият българин, публикувал части от Ватиканския препис на Манасиевата хроника - един от малкото запазени средновековни паметници на българската книжнина. В своя основен труд "Денница ново - болгарского образования" той прилага копие на началната миниатюра на Манасиевата хроника.64 По-късно проф. Марин Дринов ще направи академично проучване на този извор за българската средновековна история. За това академик Михаил Арнаудов ще даде следната оценка "Денница на Априлов, първата научна книга от един българин, който съзнателно се представя за такъв, е останала дълго време единствен извор за запознаване на русите, та и на българите с редица важни въпроси на историята..."65.
През 1845 г. В. Априлов издава в Одеса историческото си съчинение "Български грамоти"66, където наред с четири други документа включва и оригиналния текст на Рилската грамота на Иван Шишман заедно с превод и коментар на документите. Подготовката на този труд продължава дълги години. В. Априлов е насърчен да издирва грамоти на средновековните български царе от Юрий Венелин, който през 1830 г. в Букурещ открива 66 влашки грамоти, публикувани през 1840 г.67
В. Априлов полага големи усилия да издири чрез своите съмишленици из цяла България грамоти и други средновековни ръкописи. В богата му преписка с отец Неофит Рилски той многократно настоява да се търсят в манастирските архиви документи, свързани с нашата история. Така още преди смъртта на Ю. Венелин, В. Априлов получава преписа на Рилската грамота на цар Иван Шишман, направен от Неофит Рилски и му го изпраща веднага. Той не губи надежда, че ще открие и други средновековни грамоти, "които недоверчивите (манастирски) отци пазят в тайна"68.
В "Български грамоти" В. Априлов публикува един летопис на Зографския манастир, грамотата на Иван Калиман, дипломатическия договор на цар Михаил с дубровничаните, грамотата на молдавския войвода И.Константин, дадена на Киприановския манастир и Рилската грамота на цар Иван Шишман. Както се вижда, В. Априлов не е подозирал, че част от тези документи (като Калимановата грамота) са подправени. За това руският историк Г.А.Ильински се отнася твърде критично към публикацията на му "Его написанная с патриотическим воодушевлением книга содержить всего пят грамот, но из них только одна - Рылская грамота царя И.Шишмана (1378 г.), напечатанная по копии иеромонаха Неофита, действительно относилась к теме его книги и действително представляла драгоценный вклад в науку болгарской дипломатики..."69 Публикацията на В. Априлов е направена през 1845 г., време на първоначално натрупване на исторически знания за средновековна България. Самият В.Априлов никога не се е смятал за историк, напротив, в своята кореспонденция с Ю.Венелин, той настойчиво го поощрява да продължи историческите си изследвания за България и е готов всестранно да го подпомага с документален материал, грамоти, монети и др.
За своето патриотично дело - издаването на "Български грамоти", В. Априлов се обръща със специално "Писмо към отечествениците"70. В него той зове всички "същи" българи, надявайки се, че всеки от тях ще се "возрадова, когато ся научи какво място имаха праотците му в изтекшите векове между человеците, кога види грамотите на царовете си..."71. Според него царските грамоти разкриват едно бляскаво минало, което е отразено от чуждестранните историци "със скудни слова", защото тяхното самолюбие ги е принудило да премълчат най-важните събития. Така тези грамоти разкриват за "верните българи" "по-сиятелна"-та ни история, а "пък другите българе, що бяха ся заблудили като слаби овци, ще познаят заблуждението си и ще ся соединят с вас за общото народно благо"72. В. Априлов вярва в това обединение на всички българи, тъй като самият той е преживял това отърсване от гръцкото влияние и знае, че точно такива истински документи от средновековното ни "сиятелно" минало могат да трогнат особено просветените българи и да ги върнат към корените им. Той вярва че "секи, дето прочете царските грамоти с прилежание, ще возимее желание да познае подробно историята на той народ, на когото ся счита син"73. Накрая В. Априлов призовава младите българи да не жалят сили и средства и да не останат "неучени", защото само чрез образованието си те ще станат потребни на народа си.74
Независимо от допуснатите неточности академик Михаил Арнаудов след време дава висока оценка на това обръщение, защото "за времето си и за у нас Априловият труд е бил важен влог в младата ни научна книжнина и стойността трябва да се мери повече с подбудите за издирването и с въздействието върху националното възпитание и историческия усет на младежта"75.
Интересно е отношението на В. Априлов към "История славяноболгарская" на Паисий Хилендарски.76 От кореспонденцията му с Ю. Венелин съдим за проявения интерес от руския историк към Паисиевата история. В писмото си от 7 юни 1838 г. В. Априлов пише: "Аз си набавих българския Царственик, съчинен от хилендарския йеромонах Паисий през 1762 година, в който има много интересни и неизвестни неща (поне за мене). Макар и да не посочва източниците, освен Мавро Орбини, а да се позовава на различни истории, съчинителят заслужава доверие, той може би е писал според народните предания..."77. Като посочва, че в Царственика има много грешки, В. Априлов уверява Ю. Венелин, че след като го препишат, ще му го изпратят в Москва. В следващо писмо от 22 юни 1838 г. вече се потвърждава изпращането му, като се отбелязва, че "преписахме копието, както си беше, без да правим някакви поправки"78. Този препис е запазен в архива на Ю. Венелин и е известен като "Венелинов препис".79 Той е направен по препис на "История славяноболгарская" от Дряновския манастир. Освен този препис В. Априлов получава през 1838 г. чрез Анастас Дукиади и един много по-стар препис от Жеравна. Като съпоставя двата преписа, той стига до извода, че в Дряновския липсва предговора на Паисий Хилендарски и му го изпраща. Ю.Венелин не успява да публикува "История славяноболгарская" поради ранната си смърт. Жеравненския препис В. Априлов предоставя на изследователя Николай Мурзакевич, но и той е настигнат от смъртта преди да го издаде. Едва след Освобождението преписът е публикуван в Русия от Лонгинов и отново е преиздаден през 1893 г., а през 1897 г. по него е направено и изданието на проф. Балан в България.80
Жеравненският препис на "История славяноболгарская" е сред най-старите и най-близък до оригинала. В. Априлов предприема всичко по силите си руските слависти да бъдат запознати с него. Той не бърза с издаването на Паисиевата история и разпространението й в България през 30-те и 40-те години на ХІХ в., тъй като знае за допуснатите в нея грешки. В своята книга "Мисли за сегашното българско учение" В. Априлов посочва: "Преди няколко години ни ся прати от браиловските българе, които желаеха да го напечатат като рядка ръкопис. Като го пригледнахме, намерихме го почти ровен с другите три ръкописа, щото имахме от други лица. Върнахме го в Браилов с отговор, чи по нашето мнение, защото е пълен с много неправилности, погрешки и анахронизми, не считаме за добро да даваме лъжливи понятия за нашето битоописание и по-добре да чакаме изданието на Кипиловската история, която и да предполагами, чи ще да е суха и суремъжка, като зета от Раичовата, но поне може да служи за нещо вярно и уредно."82 Този дълъг цитат разкрива отношението на В. Априлов към Паисиевата история и надеждата му да се напише научна история, разкриваща чрез исторически факти и документи цялостно историческата истина за българите и тяхното средновековно царство. В своята кореспонденция с Ю.Венелин той непрекъснато го поощрява да напише продължение на своята книга "Сегашните и древни българи". За съжаление нито Кипиловски, нито Венелин успяват да създадат очакваната от Априлов научна История на България.
Друга основна дейност на Априлов е свързана с изучаването на българските народни традиции, обреди, песни и други фолклорни материали. За нея той е подтикнат от Юрий Венелин чрез писмото му от 27 септември 1837 г.81 То е отговор на недостигнало до нас писмо на В.Априлов от 22 май 1836 г. След като разказва за своето неосъществено според първоначалния замисъл пътуване в България, Ю. Венелин чертае пред Априлов една програма за цялостно проучване във всички краища на България на: "1. Народните песни; 2. Разните носии, предимно женски, с техните названия; 3. Разните обреди, съчетани с годишните празници; 4. Разните обреди в различните възрасти на човешкия живот, напр. при раждане, кръщение, бракосъчетание, описание на сватбите с техните вярвания, описание на погребение с неговите вярвания и обреди, описание на задушница; 5. Разни вярвания и суеверия, т.е. вярата във вампири и вещици, в магьосници, в необикновената сила на някои растения или камъни и талисмани."82 Във връзка с това писмо В.Априлов привлича многобройни съратници от емигрантите в Одеса и Букурещ, както и от българско. Така той се налага като координатор на всички българи, взели присърце опазването на историческите ни древности и ратуващи за написването на една научна история на българския народ и държава. Ето защо той пише в увода на своята "Денница ново -болгарского образования", че изследването на България в историко-етнографско отношение трябва да се възложи на "природни българи", които знаят добре езика и нравите и могат да предразположат своите сънародници да им доверят скътани драгоценни старини.83 Сред най-активните радетели на тази идея са Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Емануил Васкидович, Райно Попович, д-р Петър Берон, Захари Зограф, А.Кипиловски, Захари Круша, архимандрит Анатолий и много др.84
В архива на В.Априлов са запазени писма, от които се вижда, че той настойчиво се обръща към всички свои близки и съидейници да изпращат в Одеса народни песни и други материали за българската история, които той предава на Юрий Венелин.
В. Априлов не е само обикновен събирач на старини, макар самият многократно да подчертава, че не е професионален учен, а един задълбочен изследовател на нашето минало. В основата на всичките му проучвания както за историята на родното Габрово, така и за цялостната ни национална история, лежат изследванията и на археологическите паметници, останали по нашите земи. Така например той проявява интерес към руините край Месемврия, Анхиало, Копривщица, с. Стъклен (Нове), Трапезица и Солун. По този начин В. Априлов много преди Ф. Каниц и братята Шкорпил дава сведения за римския град Нове, двадесет години преди изследователите на Велико Търново д-р В.Берон и д-р Хр.Даскалов посочва българските надписи от църквата "Св. 40 мъченици". Наред с големите му приноси в областта на новобългарската просвета В. Априлов е първият наш възрожденец, който през 30-40-те години на ХIХ век осъзнава голямото значение на веществените паметници от нашето минало и насочва вниманието на мнозина свои сподвижници в страната, за да ги използват в подкрепа на националното ни самочувствие. За успехите му в тази насока свидетелстват публикуваните материали в рубриката "Славянски древности" в първото наше списание "Любословие" в периода 1844-1846 г.85 Така В.Априлов си извоюва всепризнатия авторитет на един от идейните вдъхновители на българското движение на любителите на историческите "древности".86 На страниците на сп. "Любословие" са публикувани първите свидетелства за българската история, описани са нравите и обичаите, поминъка и народните носии на българите. Появяват се съобщения за новооткрити ръкописи и старопечатни книги.
В.Априлов е инициатор и на идеята в Одеса да се съсредоточат по-важните новооткрити ръкописи - "царствениците", за да могат да бъдат проучени и публикувани с помощта на български и руски учени.87 За да се осъществи тази идея, през 1838 г. Одеският просветен кръг изпраща в България Лазар Стойков Петрович (Калоферец).88Лично В.Априлов го инструктира през кои градове да премине, с кого да се свърже и кои исторически места да посети. Специално се обръща внимание да се опишат руините на столицата на Втората българска държава, включително и на Трапезица. За съжаление подробности около тази първа по рода си научна командировка на българин, подпомогнат от видни възрожденски дейци, живеещи в Одеса, не са известни.
Втора подобна задача е възложена на Спиридон Палаузов през 1844 г.89, а на следващата година за Габрово заминават Николай Хр. Палаузов и Васил Рашеев. Тези две експедиции се оказват твърде успешни за одеските българи, издирени са и доставени в Русия важни исторически документи - Синодикът на цар Борил, препис от ХIV в. и препис на житието на Св. Кирил Философ от Рилския манастир.90
В.Априлов изпраща в България Н.Хр.Палаузов и В.Рашеев с две отговорни задачи. Първата е свързана с проверка на състоянието на Габровското училище, като за целта през април 1845 г. им е издадено специално пълномощно от Одеското училищно попечителство.91 Втората задача е да се извърши истинска научна експедиция в българските земи, за да се издирят нови исторически паметници, да се запишат фолклорни и етнографски материали, да се установят контакти и да се привлекат нови съидейници. Затова В. Априлов им пише в специално писмо от 1 май 1845 г.: "При бытности Вашей в Болгарии постарайтесь изыскиват разныя древности и монети..."92. В своята устна инструкция В. Априлов явно е поставил много по-широка програма за проучване на традиционния бит и култура на българите, не само в родния му Габровски край, но и в цялата страна. По време на своята експедиция Н.Хр.Палаузов посещава Галац, Браила, Гюргево, Букурещ, Свищов, Велико Търново, Габрово, Трявна, Дряново, Шипка, Казанлък, Стара Загора, Одрин и Цариград.
Най-ползотворен е престоят му във Велико Търново. Там той се среща със Стефан Пенев Ахтар и получава безценния средновековен български паметник - "Синодика на цар Борил".93 Явно в предварителна кореспонденция между В.Априлов и С. Ахтар срещата е била уречена и този ценен ръкопис е предаден, за да отпътува към Русия и чрез одеските българи да стане достояние на руските слависти. Единствен проф. М.Г.Попруженко в предговора на своето издание на Синодика разказва: "Встретив в Н.Хр.Палаузове истинского ценителя и просвещенного любителя различных рукописей, С. Ахтар подарил ему в памят о встрече рукопись, в каторой заключался памятник с именами болгарских царей; паметник этот и был Синодик царя Борила".94 Един допълнителен детайл относно откриването на ръкописа отбелязва Виктор Григорович, който само няколко дни след срещата на Н.Хр.Палаузов със С. Ахтар вижда Синодика, донесен вече в Габрово. В своя дневник той отбелязва, че първоначално Синодика е бил притежание на свещеник от Севлиево.95 Според О.Маждракова предаването на Синодика на Н.Хр.Палаузов не е "инцидентно, в порив на приятелски жест", а жест към уважавания от него книжовник и меценат В.Априлов.96 Може да се допусне, че от друг свой информатор В. Априлов е научил за свещеника в Севлиево и неговия ценен ръкопис и е съобщил на С. Ахтар да го откупи. За съжаление голяма част от кореспонденцията на В. Априлов с негови съидейници в България не е достигнала до нас. От нея бихме научили твърде много подробности за родолюбивата дейност на плеяда възрожденци, посветили се на откриването и запазването за поколенията на средновековните български паметници.
Мнозина последователи на В. Априлов се заемат с поселищните проучвания на родните си места. Така например в първия български вестник през Възраждането - "Български орел", през 1846/1847 г. се отпечатват описания на Котел, Самоков, Рилския манастир и др. На древната история на прабългарите се спира и сп."Мирозрение" през 1850 г. Като цяло повременният български печат през Възраждането отделя основно внимание на българската история и паметниците, свидетелстващи за нея.
От приведените десетки примери можем да направим следните изводи за делото на Васил Априлов. Вследствие на ползотворното влияние, оказано му от книгата на Ю. Венелин "Древните и сегашни българи", той се завръща към своите национални корени. Разработва за себе си, а впоследствие и за целия си народ, програма за възраждане. На първо място той поставя движението за ново европейско образование, тъй като единствено просветените хора могат да променят своя и на нацията си живот. С лични средства и с решителната финансова помощ на Н. Палаузов той открива в родния си град Габрово първото светско училище в България. Благодарение на отец Н. Рилски в него се поставя началото на обучение на учениците по европейската взаимоучителна система. В. Априлов се стреми да снабдява габровското училище с най-съвременни учебници. В едно писмо до Ю. Венелин той пише, че "се стараем да основем малка печатница в Габрово с български и гръцки букви, за да избегнем изпращането на самите преводачи и автори в Будим, където печатането е най-изгодно..."97. Издаването на учебници от българските учители в печатница на място би създало условия за възможно най-доброто обучение, но за съжаление тази идея на В. Априлов не се реализира, тъй като е твърде подранила за реформиращата се с ориенталски темпове Османска империя.
След като създава Габровското училище, без да спира да го подпомага до края на краткия си живот, В. Априлов се отдава изцяло на делото да покаже и докаже на русите и целия славянски свят древния произход на българите и тяхното бляскаво държавно величие през Средновековието. Той се посвещава на идеята да се издири, съхрани и популяризира историческото ни наследство. За тази цел и разработва собствена програма за издирване на царски грамоти и монети от Средновековната българска държава. В. Априлов е на ясно, че няма по-безспорни доказателства за славното минало и могъщество на българите от техните документи. Ето защо той влиза в активна преписка със своя най-близък съратник Н. Рилски, към когото се обръща, след като е напуснал Габровското училище, "Ние сме и искаме да бъдем Ваши приятели, дето и да се намирате, и желаем да кореспондираме с Вас, както и с други образоване мъже от нашия народ..."98. В резултат на тази активна кореспонденция за българската история е открита Рилската грамота на цар Иван Шишман и публикувана, както вече беше посочено, от В.Априлов в "Български грамоти".
В. Априлов е първият българин, отделил специално внимание на веществените паметници от Средновековното българско царство. Многократно той споменава руините от столицата Преслав, като има ясното съзнание, че за нейното изследване обаче са необходими специалисти, а не монаси, които нямат необходимата квалификация да извършат археологическо проучване. Както вече беше споменато, той се надява в недалечното бъдеще и в родния му край да бъдат извършени научни археологически проучвания на местността Градище, за да се разкрият старите зидове на крепостта и да се установи по безспорен начин кога тя е била издигната и какви функции е изпълнявала в началото на прохода през планината Хемус.99
Като разглеждаме цялостната обществена дейност на В. Априлов, можем с основание да заключим, че той е първият българин, разработил собствена програма за разкриване, съхраняване и популяризиране на историческото ни наследство. Тази дейност полага основите на бъдещото музейно дело, възникнало през 50-те години на ХІХ в. Ето защо може смело да се заяви, че В. Априлов е основателят на движението за опазване и популяризиране на българското историческо наследство и оттам на музейното дело в България, тъй като първостепенна задача на всеки музей е събирането, съхраняването и популяризирането на музейните паметници.
Най-деен съратник на Априлов в българските земи е отец Неофит Рилски (1793-1881). 100 Той е роден в Банско. Учи при баща си поп Петър Бенин. Около 1811 г. изучава живопис в Рилския манастир при Тома Молера и Димитър Зограф. Замонашва се през 1818 г. и продължава образованието си в гръцкото училище в Мелник. Учителства в Самоков през периода 1827-1831 г., като същевременно е и секретар на Самоковския митрополит. От 1831 до 1833 г. е секретар на Рилския манастир. На следващата година е изпратен от В. Априлов в Букурещ, за да изучи взаимоучителната метода. От началото на 1835 г. до 1837 г. е учител в първото светско училище в Габрово. След това учителства в Копривщица (1837-1839). От 1839 до 1848 г. се занимава с книжовна и педагогическа дейност в Рилския манастир, като изгражда училищна сграда с параклис, известна като постницата "Св. Лука"(1842). След това четири години оглавява катедрата по славянски език в Богословското училище на остров Халки. От 1852 г. до смъртта си на 4 януари 1881 г. живее и твори в Рилския манастир. През периода 1860-1864 г е негов игумен.
Кореспонденцията на В. Априлов с Н. Рилски е безценен извор за историците на българското образование и радетелите на опазването на писмените и веществените паметници по българските земи. За съжаление до нас не са достигнали писмата от периода, когато той учителства в Габрово. За тях свидетелства кореспонденцията между В. Априлов и Ю. Венелин: "Може би и в България има много неща по манастирите; затова ние писахме на йеромонах Неофит, преподавателя в Габрово...Ние вече писахме на отец Неофит съгласно Вашето искане да събира различни народни песни..."101. Това писмо е от 22 май 1836 г. От него става ясно, че веднага след като получава искането от Ю.Венелин, В. Априлов пише на Н. Рилски да започне да събира народни песни от Габрово.
По-късно, когато Н. Рилски напуска Габрово, в писмото си до него от 27 ноември 1837 г. В. Априлов пише "Също така чакаме разните песни, които да не преставате никак да събирате. Изпратете ни, колкото сте събрали."102 В друго писмо от 30 юни 1838 г. В. Априлов благодари на Н. Рилски "за грижите, които сте положили за народните песни; колкото повече ни изпратите, толкова по-добре."103
В кореспонденцията със сестра си, Кера Х. Станчева, В. Априлов отделя голямо внимание за издирваните от нея на народни песни и описания на обреди от родния му Габровски край. Така например в писмото си от 18 август 1839 г. той настоява тя да му изпрати пълния текст от напяванията на ладуване по Коледа. "Соберете ония моми и жени, дето знайте, чи знаят таквизи песни, и ако са бедни, платете им да ги казват сос хорти, да ги пише някой, и колкото по-много соберете, толкова по-добре"104.
Като се стреми да открие колкото се може повече исторически документи, В. Априлов разработва и своя програма за това. В писмото си до игумена на Зографския манастир в Света гора той подробно я представя в 11 точки.105 На първо място в програмата е поставено издирването на средновековни царски грамоти, хрисовули и други привилегии, дадени на Зографския манастир от българските владетели и боляри. В. Априлов пространно обяснява, подобно на Н. Рилски, как да се заснеме върху прозрачна хартия най-старата дарствена грамота на манастира, като не се пропусне нищо, включително и където "има слова, писани сос червена боя, тези слова пак сос червена боя требва да ся изпишат"106. Накрая при копирането на грамотата трябва да се снеме съвсем точно подписът на владетеля, за да може да се изясни при кой български владетел са дадени съответните привилегии на манастира. По-нататък в своята програма В. Априлов се спира на изготвянето на подробен опис на всички ръкописи, съхранявани в манастирската библиотека. Той иска не само заглавията на книгите, но и тяхното съдържание "за какво пишат, повествоват и на какво са написани, на кожа или на хартии, коя година от сътворение мира или Христа"107. И тук В. Априлов настоява монасите да запишат от кого са написани книгите и в коя година. Следващият пункт в програмата е написване на цялостна история на манастира. Задачата пред най-старите монаси е да съчинят подробна история, като се започне с кога е основан, на кой светец е наречен, защо носи и името Зографски, колко църкви има, колко земя, в кои страни има метоси и т.н. Тук отново се връща на манастирската библиотека, като пита колко е голяма и пр.
Десетият раздел на програмата на Априлов се отнася, освен за ръкописите, и за "болгарски монети от мед, сребро или злато по монастирите и по частни ръце, опишете ни; те са нужни за историята ни"108. Включването в програмата на издирването на средновековни монети е изключително важно, тъй като на тях ще са изобразени ликовете на българските владетели, още едно доказателство за мощта на средновековната българска държава. В. Априлов много добре се насочва към издирването на веществени паметници, вкл. и монети, тъй като монетите от благородни метали винаги са се ценели като съкровища и така са се запазвали най-продължително време. Накрая В. Априлов призовава игумена на Зографския манастир да изпрати "монастирските питомци" да се учат при Н. Рилски в Копривщица или Габрово. По такъв начин той иска да се отблагодари на монашеското братство за патриотичните подбуди в дирене на историческите ни корени.
В едно от най-дългите си писма до Н. Рилски от 30 юни 1838 г. В.Априлов му пише "Старанието Ви за монетите може би ще осветли нашата история"109. В друго той започва още с първия ред "Най-много Ви препоръчваме да гледате и да изпитвате за намерване български монети, които са твърде много важни за нашата история."110 Така, издирвайки грамоти и монети от средновековните български владетели, великият български просветител се стреми по безспорен начин да докаже най-напред на българите, после на русите и на всички останали славяни древната българска история. За разлика от Паисий Хилендарски той държи изключително много неговите факти да са безспорни, поради което никога не се нагърбва сам да пише цялостна история на България, а всячески си се стреми да подтиква Ю. Венелин да напише продължение на своя труд "Древните и сегашни българи". Още през юни 1837 г. той му пише: "Вашите служебни задължения, за наше съжаление, Ви оставят малко време, за да довършите българската история, която нетърпеливо очакват всички българи."111 С всички сили и средства В. Априлов се стреми да подпомага историческите изследвания на Ю. Венелин. Проучването включва и развалините на старопрестолния Преслав, както и църквата "Св. 40 мъченици" във Велико Търново.112
Самият В. Априлов в "Допълнение към книгата "Денница на новобългарското образование"113 описва старините в родното си място. Той се спира специално на "Градището над самото Габрово, неговите пещери, изоставените гробища на отсрещния бряг на реката със загадъчното име латинските гробища, които се отличават с грамадни надгробни камъни..."114 Надеждата на В. Априлов е подготвен в Русия габровски младеж да се завърне в родния си край и да извърши изследвания, които да задоволят археолозите. Така той косвено потвърждава надеждите си, че в Габрово и неговите околности ще се разкрият неоспорими доказателства за древния произход на българите и тяхното средновековно величие.
Създаването на първото светско новобългарско училище е най-достойното дело на В. Априлов. През целия си кратък живот той винаги е имал подкрепата на своя верен съратник Никола С. Палаузов (1783-1853).115 Той влага равен дял от средства с В. Априлов при основаването на Габровското училище и при по-нататъшната му издръжка. Н. Палаузов подкрепя Априлов във всичките му научни начинания. Свидетелство за това е цялата кореспонденция на Априлов с Юрий Венелин, винаги подписвана от двамата, като в повечето случаи първо е написано името на Н.Палаузов, а на В. Априлов е на второ място. Така той подчертава дълбокото си уважение към своя съмишленик в просветното дело, един от най-големите търговци, член на първа търговска гилдия в Одеса.116
Завършилите Габровското училище, а по-късно Априловската гимназия, са гръбнакът на възрожденската ни интелигенция. Всички те стават учители или свещеници и вземат участие в борбите за църковна независимост и освобождението на България. Голяма част от тях се включват в издирването на български старини по местоживеене и така към местните училища и читалища започват да се натрупват паметници, свързани със средновековното могъщество на България и моменти от по-новата й история.
В.Априлов се отдава изцяло на делото да бъде полезен на Юрий И. Венелин (1802-1839), на когото възлага огромни надежди да напише научна история на българския народ. За това свидетелстват и отделни писма от тяхната кореспонденция, запазени в Руските архиви. Така например в писмата им от 1837 г. основно място заема разработената програма за събиране на материали за българската материална и духовна култура.117 Ю. Венелин има голямата заслуга за привличане на вниманието на учените слависти върху българския език и култура с трудовете си "Древните и сегашни българи" и "Зараждането на новата българска култура".118 В резултат на активното сътрудничество на одеската българска емиграция, начело с В. Априлов, с руски и със западни слависти, те получават много лингвистични материали за съвременното (30-40-те години на ХIХ в.) състояние на българския език. В този раздел обаче основно ни интересува отношението на Ю.Венелин към материалните исторически паметници, свидетелстващи за многовековната българска история. По време на пътуването му през 1830-1831 г. из българските земи, той се запознава на място с много от тях.
Ю. Венелин изгражда своята научна кариера благодарение на новаторските си идеи за произхода и средновековната история на българите. Завършвайки през 1829 г. медицина, той публикува изключително полемичното си изследване "Древние и нынешние болгаре...". То е подложена на сериозна критика от най-известните руски слависти. Дори неговият покровител М.П.Погодин заявява за книгата му: "Кроме важного недостатка, т.е. отсуствия подлинных свидетельств, заметим что сочинение разположено дурно, и автор, кажется, умеет лучше собирать войско, чем приготовлять их на бою. Многие доказательства перемешаны..."119. За българите обаче този труд е една откровена, истинска история, защото тя "възкресява" техния род и историческа памет. За кой българин няма да звучат паметно следните редове: "този народ се е лишил не само от отечество, но и от история. Никой до сега не я е обработвал, както прилича. За да се възвърне на днешния български народ историческото му достойнство, трябвало би да се взрем в живата картина на миналото му битие и чрез това да облагородим понятието си за него".120
Другите основни трудове на Ю. Венелин, посветени на българската история и литература, са: "О зародыше новой болгарской литературы" в две части (1838-1841), преведени от М.Кифалов през 1842 г. на български език и отново преведени от Н.Даскалов през 1860 г.; "Критические иследования об истории болгар", излязла от печат през 1849 г. и преведена от Ботьо Петков през 1853 г.; "Некаторые черты путешествия в Болгарию" (1857); "О характере народных песен у славян задунайских" (1835); "Влахоболгарские или дако-славянские грамоты" (1840); остава неиздадена "Граматика на новобългарския език", която е предадена на Руската академия на науките.121
През 1829 г. Ю.Венелин отправя молба до Руската академия, изразявайки своята готовност "да извърши едно научно пътуване по България, страна класическа за славянските филолози и историци".122 С подкрепата на М.Погодин и С.Т.Аксаков императорът потвърждава заповедта за командировката на Ю. Венелин в България.123 Според неговата програма обиколката трябва да трае една година, като първоначално посети Малка Влахия и Молдова, след това същинска България, част от Тракия и накрая Македония с Атон.124
За съжаление този план не се осъществява поради сложната обстановка на Балканите. На 4 юли 1830 г. Ю.Венелин пристига във Варна.125 Тъй като руските войски се оттеглят от там през август, той е принуден да се откаже от плана си за навлизане в българските земи отвъд Балкана. На 22 юли той потегля за Каварна, а от там за Кюстенджа, Бабадаг и Силистра. Поради заболяване той остава по- продължително в Силистра, където е изненадан от вниманието на българите, избягали от различни краища на България заедно с оттеглящата се руска войска и отседнали тук. Той е обект на внимание от страна на различни българи - занаятчии и търговци от Шуменско, Великотърновско и други райони. За тяхната човечност той отбелязва "внутреннее влечение человека к человеку сильнее в задунайских славянах, нежели у поляков, словаков или россиян, или вообще у северных народов"126. За него е голяма изненада, че при странника идват да си поприказват обикновени хора, понякога цели семейства, а често и деца, за да не е сам с болестта си.
В Букурещ Ю. Венелин има най-ползотворен период от цялата си командировка. Тук той за пет месеца се среща с много български емигранти от различни краища на българските земи. В архива на митрополията Ю. Венелин открива неизвестни влахо-български грамоти, които са публикувани едва след неговата смърт в Санкт-Петербург.127 За тях още през 1833 г. той е избран за действителен член на Императорското общество за история и руски древности при Московския университет по препоръка на Руската академия на науките.128 В Букурещ Ю. Венелин чете и редица византийски хронисти, ценни източници за средновековната българска история. Интересна е критичната оценка на В.Априлов към византийските историци, за тях той пише на Венелин в писмото си от 22 май 1836 г.: "На българите им е необходима тяхната история, те не познават своите прадеди. Жалко е, че тя се е запазила само у византийските писатели, които са писали със самолюбие (пристрастие)..."129.