Глава първа. ВЪЗНИКВАНЕ НА МУЗЕИТЕ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

1.3. Идеята за български музей през Възраждането

През 1832 г. Ю.Венелин лансира идеята си за създаване на български музей. В писмо до ген. И. Н. Инзов - покровител на българите в Бесарабия, той предлага да се образува специален комитет в град Болград, който ще се грижи за опазване на историческите паметници на българския народ и за подреждането им като научни материали. Тъй като "няма ни един народ в днешния литературен свят по-малко познат от българския и което е още по-забележително, не всекиму на Север е дори известно, че в ъгъла на Бесарабия се намира една малка България, съплеменна на Русия "130. Българите в Бесарабия се заселват, бягайки почти от всички краища на България, и така създават наистина един умален модел на своята родина. Ето защо те са един идеален полигон за научния изследовател. Сам Ю. Венелин в писмото си до ген. Инзов изтъква: "Понеже подробното изучаване на тази класическа страна изисква много повече време и постоянно престояване на мястото.....не Ви ли е благоугодно да устроите подобна наблюдателна точка в Болград като в център, гдето могат да се намерят хора от разни области на Отвъддунавска България, или поне такива, които са били и живели в тия места"131. Необходимо е тези изселници да бъдат подкрепени материално, за да оцелеят в новите условия, но не само това, трябва те да запазят и своите традиции и народно самосъзнание. За тази цел ще се извърши научно изследване на писмените паметници, стари монети и други вещи.132
В заключението на писмото Ю.Венелин се обръща към ген. Инзов: "Вие бихте могли да положите началото на народен български музей, който с времето може да стане твърде бележит и да хвърли лъчезарна светлина върху историята. Цяла Европейска Турция, населена от българи, е длъжна да му принесе своята дан..."133. След това писмото продължава с подробно изреждане на предметите, които трябва да се събират и изследват. За съжаление тази първа програма за издирване, съхраняване и научна интерпретация на българските паметници не е запазена в архива на Ю.Венелин. Пет години по-късно, в споменатото вече писмо до В.Априлов от 1837 г., той ще разгърне програма, отнасяща се само до издирване и описване на фолклорни и етнографски материали.
Така зад граница, предвид турското иго, Ю. Венелин лансира идеята си за създаване на един народен български музей, в който да се събират материали от цяла България, за да хвърлят светлина върху нейната история. Той разчита че мнозина доброволни сътрудници ще събират старини и документи за историята на българския народ, които ще бъдат експонирани в музея при Болградската гимназия.
Ю. Венелин е първият чуждестранен учен, който издига идеята за създаване на български музей. Тя е доразвита от В.Априлов и реализирана на практика от създаденото първо читалище през януари 1856 г. в Свищов.
Ю. Венелин апелира да се издирват и публикуват български народни песни, защото "Сърби и гърци, също тъй потиснати политически от турците, са станали предмет на симпатии от страна на европейските народи и на русите, понеже не престават да занимават чрез свои търговци и писатели общественото мнение на Запад и да изнасят произведенията на народната си муза..."134. Той посочва, че сърбите вече са издали четири тома народни песни и те са преведени на немски, френски и английски език. Ето защо Ю. Венелин се заема да докаже, че българските и сръбските народни песни са съпоставими "с так називаемыми Гомеровыми"135. В своя труд "О характере народных песен у славян задунайских" той се възхищава на сръбските и българските юнашки песни, намирайки ги "чисто Гомеровски". Така с много жар и патос той отново застава в защита на българския род и неговата древна история.
Делото на Ю. Венелин е многократно оценявано с преклонение от В.Априлов. В края на своята "Денница..." той описва краткия му, но изпълнен с огромен принос към българите, живот. По инициатива на В. Априлов се прави подписка за събиране на средства сред българите за издигане на надгробен паметник на Ю. Венелин в Москва от италиански мрамор. На него признателните българи изписват: "Напомни на света за забравеното, но някога славно, могъщо българско племе и пламенно желаеше да види неговото възраждане".136 Още приживе Ю. Венелин получава през 1837 г. специално написана ода за него от Г.Пешаков.137
Друг руски учен, който последователно изучава България, е Виктор Григорович (1815-1876).138 През 1844 г. той е изпратен от Казанския университет да проучва южните славяни и главно българите. Обиколката му продължава и през 1845 г., като включва Атон, Рилския и много други манастири, Воден, Битоля, Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Щип, Петрич, Мелник, Горна Джумая, Дупница, София, Пазарджик, Пловдив, Сопот, Карлово, Калофер, Казанлък, Габрово, Велико Търново, Свищов и Русе. Неговото научно дирене се увенчава с голям успех, открити са такива важни старобългарски паметници като житието на св. Климент Охридски, житието на св. Иван Рилски, слова на К.Костенечки, два хрисовула от края на ХIII в., както и един от цар Иван Шишман, грамотата на цар Иван Александър, Мариинското четвероевангелие и др.139 Този огромен изворов материал В.Григорович изучава и обобщава в своя капитален труд "Очерк путешествия по Европейской Турции".140
За своята научна командировка в българските земи В. Григорович получава първоначална подкрепа от одеските българи, поради което тръгва за България от Одеса. В Габрово руският учен е посрещнат освен от местните възрожденски дейци и от двама представители на Одеския просветен кръг - Н.Хр.Палаузов и В.Н.Рашеев, специално изпратени от В.Априлов да ревизират местното училище.141 Там се разгръща оживена дискусия относно историческото минало на българския народ и задачите пред съвременните му изследователи както български, така и чуждестранни.
По време на Кримската война се създава Одеското българско настоятелство, начело на което е Никола Хр. Палаузов. До Освобождението то подпомага 246 младежи и 17 девойки да получат високо образование в Русия и да се завърнат в родината си, носейки педагогически знания и любов към богатата българска история.142 Те са онова ново поколение, приело от В. Априлов и Н. Хр. Палаузов родолюбивото дело за опазването и популяризирането на българските старини.
Друг представител на рода Палаузови е проф. Спиридон Н. Палаузов (1818-1872), син на Никола Стоев Палаузов.143 Той има особени заслуги просветното дело в родния град на баща му Габрово да продължи да се развива според замисъла на В. Априлов и Н. Хр. Палаузов. През 1871 г. благодарение на него Областният съд в Одеса окончателно решава делото за наследството на В. Априлов, което остава единствено в полза на Габровското училище.144
Според проф. Александър Бурмов "периодът на критично отношение към изворите и установяване на фактите и хронологията" има своя генезис в историческите съчинения на В. Априлов, издадени през 40-те години на ХІХ в., а негов "най-виден представител е Сп.Н.Палаузов"145. Безспорният връх в неговото творчество е "Век болгарского царя Симеона"146. През 50-70-те години на ХІХ в. тази книга е най-широко четена от възрожденката ни интелигенция. Няма по-сполучливо избран исторически период за разкриване на величието на Средновековната българска държава от времето на Симеон Велики. След Паисий Хилендарски и неговите следовници сега в средата на ХІХ в. един български историк с най-точни научни данни представя могъществото на Българската държа при управлението на един от най-големите ни държавници - цар Симеон. За научните достойнства на изследването на Сп.Палаузов академик В.Гюзелев заявява: "Написана строго научно и със солидно познаване на разнообразните по език и характер извори и преди всичко на старобългарското книжовно наследство, книгата на Сп.Палаузов "Век болгарского царя Симеона" е първото сериозно монографично изследване върху историята на Средновековна България, което не само полага здравите основи на модерната българска медиавистика, но и чертае насоките на нейното по-сетнешно развитие."147
В своя труд Сп.Палаузов прави цялостен преглед на историческото развитие на Първото българско царство от VІІ до ХІ в. Той разглежда създаването на Кубратова България, придвижването на Аспарух в Долнодунавския район, управлението на хан Крум, покръстването при княз Борис І. Сп.Палаузов е първият изследовател на отношенията между Средновековна България и Франкската империя при Омуртаг на базата на франкските летописци. При очертаването на огромния исторически принос на княз Борис І той се позовава на наскоро публикуваното тогава "Пространно житие на св. Климент Охридски". Историческият преглед на Симеоновите войни се базира на византийските извори, но са използвани унгарски и други западни хронисти. Втората част на "Век болгарского царя Симеона" е посветена на богатия книжовен живот в страната от края на ІХ до началото на Х в.
През 1879 г. по предложение на Н.Хр.Палаузов Народната библиотека с музей в София откупува библиотеката на Сп.Палаузов, съдържаща 775 тома научна книжнина на руски, френски, немски, латински, гръцки, полски, чешки, италиански и български език.148 Когато приема Народната библиотека, д-р Константин Иречек е изненадан от богатството на Палаузовата библиотека и пише през юли 1880 г. до министъра на Народното просвещение: "По материала Българската народна библиотека, доколкото можах да видя, е една от най-хубавите малки библиотеки, които има в Европа. Всеобщата история и история на Балканския полуостров, също тъй и географическата литература за България и съседните страни са доволно пълни в прекрасната библиотека на С.Палаузов, приобретението на която беше една добра основа за това народно българско хранилище."149
Последовател на Априлов и Венелин е д-р Христо Даскалов (1832-1863).150 Краткият му живот е наситен с многобройни усилия за разкриване и опазване на българските исторически паметници. Хр. Даскалов получава широко образование в Русия, където учи над 10 години. Отначало той е стипендиант в Императорския лицей в Одеса, а по-късно следва в Санкт Петербург и Москва. Свързва се с руските учени Хилфердинг, Срезневски, Бодянски, Буслаев, Погодин и братя Уварови - едни от основателите на Руския исторически музей. Под тяхно влияние той се впуска в издирване и изследване на български документи и паметници. В резултат на това в руския печат са публикувани няколко негови обширни статии, критикуващи гръцкото духовенство и неговия стремеж да се заличи всичко българско. В статията си "Возрождение болгар или реакция в Европейской Турции", отпечатана в сп."Русская беседа" през 1858 г.,151 той подчертава стремежа на българите да съхранят всеки български паметник като историческа светиня, на която ще дойде времето, за да проговори в подкрепа на българската история. Тази статия, както и "Турски работи", отпечатана през 1858 г. в "Русский вестник"152, довеждат Хр. Даскалов до остър спор с Руския Св.Синод относно фанариотите и тяхната дейност за унищожаване на българските ръкописи и паметници.
Едно от най-важните изследвания на д-р Хр.Даскалов е "Открытия в древной столице болгарской Тырнове", публикувано през 1859 г. в отделна книжка след изнасянето му като доклад пред Дружеството за история и руски археологически древности при Московския университет. В проучването се обръща внимание на трагичното състояние на средновековните паметници във Велико Търново.153 Най-подробно е изследвана църквата "Св. 40 мъченици".154 Според д-р Хр. Даскалов тя е Великата Лавра, съхранила безценни паметници от средновековната ни история. Той прониква в нея (църквата е превърната в джамия от завоевателите) и преписва надписите от колоните на Омуртаг и Иван Асен II. По този препис Г.С.Раковски публикува в брошурата си, посветена на Асеневци, надписа на Иван Асен II. Д-р Хр. Даскалов снема плана на "Св. 40 мъченици" и на църквата "Св.св. Петър и Павел" и ги прилага към публикацията си. Подробното описание на църквите във Велико Търново и другите паметници е много важно за нас днес, тъй като с времето, а и заради унищожителното земетресение от 1913 г., много от тях са заличени.
След завършване на образованието си д-р Хр. Даскалов е назначен на дипломатическа работа в Белград. Там той работи в тясно сътрудничество с Г.С.Раковски не само за съхраняване на българските паметници в поробеното ни отечество, но и за неговото освобождение. Поради тези причини скоро е обявен за "неблагонадежден" от руските власти и преместен на работа в Бейрут, където умира в разгара на творческите си сили през 1863 г. Неговото дело е продължено от съратниците му, заедно с които създават по време на следването си "Московска дружина".155 В нея влизат видните наши възрожденски деятели - Марин Дринов, Райко Жинзифов, Васил Друмев, Любен Каравелов, Нешо Бончев, Васил Попович, Коста Везенков, Петко Каравелов и др.
Най-близък съратник на д-р Хр. Даскалов е Васил Попович (1833-1897), родом от Ямбол.156 Те следват заедно в Санкт Петербург и в Медицинския факултет на Московския университет. В.Попович проявява по-големи наклонности към литературна и критична дейност и затова се прехвърля във Филологическия факултет. В своята рецензия за научното списание "Български книжици" той се спира на паметниците на древната българска книжнина, запазени в църкви и манастири, при проучването на които ще се разкрият нови страници от нашата история. Същевременно В. Попович подчертава, че изследването на българското културно и историческо наследство трябва да се извършва в тясна връзка с културата на останалите славянски народи, защото то не се е откъсвало от нея. Тук проличава влиянието на руския учен Фьодор Ив. Буслаев (1818-1897), който въвежда паралелното изучаване на стиловете в литературата и в изобразителното изкуство. Като негов последовател В. Попович по-късно изследва българската живопис и специално картините и литографиите с исторически сюжети на Н. Павлович. В. Попович извършва и огромна събирателска работа на стари надписи, фолклорни и етнографски материали. Той извършва проучване и на народните песни в Македония.
Георги Ст. Раковски (1821-1867) е сред най-заслужилите български възрожденски дейци, посветили се на издирването и опазването на историческите ни паметници.157 Неговият основен принос в нашето Възраждане е несъмнено създаването на българската революционна идеология, но за да достигне до нея той извървява дълъг и ползотворен път, свързан на първо място със самоосъзнаването ни като народ, потомък на славна история. Още като ученик в Куручешме в него се заражда интересът към българската история. В кореспонденцията си с Райно Попович, бивш негов учител, Г.С. Раковски отбелязва откритите от Ю. Венелин и В. Априлов български старини. По време на неговото четничество в Котелския Балкан през 1854 г. той проучва много манастири и руини, дирейки исторически паметници. В писмото си до Иван С. Иванов Г.С. Раковски описва своите дирения на стари ръкописи, църковни книги, надписи, летописи и други исторически паметници.158 Укривайки се при близките си в Котел, той записва народни песни, легенди и предания. От това време е запазена голяма тетрадка с надпис "Приписки от разни старовременни български ръкописи".159
Най-важното дело на Г.С. Раковски в областта на събирането на исторически сведения и паметници е отпечатаният през 1859 г. в Одеса "Показалец или ръководство как да ся изискват и издирят най-стари чърти нашего бития, язика, народопоколения, старого ни правления, славного ни прошедшее и проч."160 В своето "ръководство" за събиране на автентичен изворов материал на терена той набляга на издирването на ръкописи, паметници сред руините на царските градове в околностите на Преслав, Велико Търново, Варна, Средец, Охрид и др.
Показалецът на Г. С. Раковски е една всеобхватна програма за издирване, описване и съхраняване за поколенията на българското наследство, разглеждано в най-широк план.161 Той предвижда в три последователни раздела да представи цялостно начина на живот на "днешни българи". Най-позната е първата част на Показалеца, излязла от печат през 1859 г. в Одеса. Тя се отнася до етнографското и фолклорното изучаване на българските традиции. Тази част има за цел да се покажат обичаите и обредите на българите, свързани с раждане162, женитба и погребение, с домашните занаяти и календарни празници. Специално внимание се отделя на по-специфичните елементи от традиционния бит и култура на българите - баяния, гадания, различни детски игри, гатанки, лечебни, растителни и животински наименования. Г.С. Раковски държи много на българския фолклор, затова предвижда събирането на различни народни песни - митологически, юнашки, битови и др. Програмата цели и разглеждането на историята на селища, старинни паметници, народни игри, както и въпроси, свързани с традиционната астрономия и метеорология.163 Прави впечатление, че Г.С. Раковски с еднаква задълбоченост познава всички изредени вече въпроси, отнасящи се до цялостния традиционен начин на живот на българите. Той е вникнал и в най-дребните детайли на обредността в отделните етнографски региони на България, затова въпросникът е пълен и всеобхватен.
Голямо внимание Г. С. Раковски отделя на българското земеделие. В тази част на Показалеца той представя своите виждания по въпроса за земевладението в България в рамките на Османската империя, за аграрните отношения преди и след ерата на Танзимата (реформите). Виктор Конобеев извежда от тези виждания и систематизираната идеология на Г.С. Раковски за ролята на селяните в националноосвободителната революция.164 Г. С. Раковски обосновава, че българският селянин е собственик, без да разбира върховната собственост на султана над цялата земя. Той изтъква промените, настъпили след приемането на Хатишерифа (1839) и особено на Хатихумаюна през 1856 г., благоприятстващи за стабилизирането на собствеността върху земеделската земя на българите - "В България почти рядко е человек, а най-паче селци, да нямат своя земя"165.
Пряко свързан с проблема за собствеността на земята е и въпросът за многобройните данъци, плащани от българите. Г. С. Раковски се спира на всеки един от тях, като разкрива и масовите злоупотреби при тяхното събиране. Наред с тези негативни черти на османското земеделие той посочва и процеса на възникване на чифлиците и промените, до които водят те в пазара на селскостопански стоки и начина на наемане на селяните за работа. По-късно в други свои публикации Г. С. Раковски критикува чифликчийството, "което преобръща постепенно заселилите се върху чифликчийска земя селяни на роби"166.
В "Българско орачество" Г. С. Раковски подробно описва традициите на българите при обработката на земята: видове оран, редуване на сеитбата на различни видове земеделски култури, семена, земеделски оръдия. Подобно е и в раздела за българското градинарство, но тук специално внимание е отделено на т.нар. промишлени култури - розите и розоварството. Специфичните качества на българската маслодайна роза са подчертани като е обърнато внимание и успешната търговия с розово масло далеч извън пределите на империята. Лозарството е другият печеливш поминък в нашите земи. На него той отделя специално внимание, като споделя традиционния опит и нововъведенията за производство на по-големи количества вино за продан. Скотовъдството е отделено от другите селски поминъци и е представено преди традиционните български занаяти.
На духовната култура е отделено подобаващо внимание. Въпросникът обхваща най-популярните обществени прояви като съборите, седянките и др.. Сватбените обичаи са представени с най-големи подробности и последователност на отделните обреди в цялостния комплекс - менеж, годеж и сватба.167
Материалната култура е представена с основните занаяти железарство, зидарство и живопис. В усилията си да постави началото на системно изучаване на "днешните българи" Г. С. Раковски се стреми да обхване всички аспекти на живота, труда и празнично-обредната им система. Той показва широки познания във всички споменати области и развива въпросите си до най-дребните детайли.
Във втората част Г. С. Раковски предвижда да се събират исторически предания за войнугани, помаци, въстания, как да се запазват стари фермани, записки, берати, ръкописи, как да се събират сведения за кърджалии, даалии, за чертули и рабоши, за стари архиви, закони и администрация, за училища, черкви, откриването на данни за знаменити българи.168
Естествено е от дистанцията на времето да се открият редица несъответствия и погрешни тези на Г. С. Раковски, особено от историческа гледна точка. Неговият най-ярък принос е в областта на етнографията. Ето защо един от най-авторитетните учени в тази област - Христо Вакарелски дава следната оценка: "това слага Раковски по значение начело в редицата на ония, които са обръщали внимание на народната култура като ценен исторически познавател и национално възпитателен материал"169.
Веднага след отпечатването на Показалеца, той е разпространен сред българските възрожденски дейци и среща сред тях горещи отзиви. Така например Теодор Хрулев пише с радост на Г. С. Раковски: "Слава и благодарение на скъпите ви трудове, с които откривате темната завеса на българската народност! Живейте, новий Венелине! Нека ви бъде халал българското мляко, което ви е отдоило, нека ви бъде халал живота и таланта..."170. Подобно е и писмото на българските ученици от Киев, сред коита са Нешо Бончев и Марин Дринов от Панагюрище, Аверкий Петрович от Сопот и др., които му пишат: "Достоуважаемий, Ваш плод, називаемий "Показалец" или "Ръководство", истинна ще зарадва нашата бедна книжнина, дето ся обогатява с една такава първокласическа книга: той не само от съвременните българе ще ся приеме с радост, но и от потомството им. Вярно, че те Вашето имя ще запишат в нашата народна история безсмертно"171. Така в много кратко време Показалецът става известен на всички родолюбиви българи, имащи желание да запазят всички исторически свидетелства за българската история.
За да се публикуват историческите открития по нашите земи, Г. С. Раковски започва издаването на списание "Българска старина".172 В първия му и за съжаление последен брой той отпечатва над 200 страници фолклорни материали. В историческите си изследвания, посветени на Асеневци посочва, че когато се съберат на едно място всички открити до тогава паметници и се открият нови, чак тогава ще може да се напише цялостна история за славния на българите Асенов век.173 Принуден до края на живота си да работи в емиграция, Г. С. Раковски създава голяма кореспондентска мрежа в родината, чрез която продължава да събира богат исторически и етнографски автентичен материал, голяма част от който публикува, а друг остава в архива му.174 Най-близки негови сътрудници са Ц. Гинчев, Д. Душанов, Ст. Вълков от Жеравна, П. Златев от Русе, Хр. Ненчев от Болград, Др. Цанков в Цариград и др. За страстта към откривателство говорят самите негови думи, че не може да има по-сладко занимание от издирването на древности от миналото на народа ни.
Сред най-дейните съратници на Г. С. Раковски е Цани Гинчев (1832-1894). Те живеят заедно в Одеса и благодарение на събрания материал за народния бит отпечатват само една малка част от него в "Показалеца".175 От Ц.Гинчев научаваме за частната музейна сбирка "Старинар" на Тодораки от Враца и създателят й - неговия баща. Той проучва старините в Арбанаси, Лясковец, Велико Търново, Оряхово, Силистра и Балчик. Ц. Гинчев сътрудничи на К. Иречек при неговите пътувания по България, като го запознава и с колекцията си от монети и латински надписи.
Петко Р. Славейков (1827-1895) посвещава целия си живот на издирването, събирането и публикуването на исторически български драгоценности, фолклорни и етнографски материали.176 Сам обхожда голяма част от българските земи. Две седмици проучва развалините край Преслав, обикаля по поречието на Искър до Черепишкия манастир и другаде. В резултат на тази си събирателска работа П. Р. Славейков написва "Землеописан словар на целокупното българско отечество", който за съжаление изгаря в Стара Загора заедно с библиотеката, ръкописите, кореспонденцията и малката му музейна сбирка през 1877 г.177
П. Р. Славейков сътрудничи на голяма част от повременния български печат през Възраждането. Самият той е издател на един от най-продължително излизалите вестници с голям тираж - "Марица" (1866 - 1872 г., излизат общо 313 броя, получавани от около 3 600 абонати) и на в-к "Гайда", в-к "Будилник", сп."Читалище" заедно с М. Балабанов, Л. Йовчев, Т. Икономов, С. С. Бобчев и Др. Цанков.
Във в-к "Гайда" има рубрика "Нрави и обичаи", в която П. Р. Славейков се спира на обичаите, които започват да се забравят, сред тях са "коладни", "ладанки", "влачугни", "кумичания", "джаламаре"178 и др. За да не се заличат от народната памет, тези традиционни обичаи, както и да се запази фолклорното ни богатство, той изготвя и публикува във вестниците "Гайда" и "Македония" Програма с указания до българските читалища за събиране на фолклорен и исторически материал, описване на паметници и издирване на архивни документи. Така още преди Освобождението се появява първото ръководство за създаване на музейни сбирки при читалищата.
Изключително голямо място на страниците на в-к "Македония" е отделено на проучването на отделните български селища. Общо са описани три каази и 82 селища. Идеята за събирането на този огромен материал принадлежи изцяло на П. Р. Славейков. Той се обръща към "почтените господа-любители на народното просвещение" за активно съдействие при издирването на описания на селища за съставяне на "Географически словар".179 За правилната и пълна събирателска работа той публикува Въпросник, съдържащ 17 въпроса относно историята и сегашното състояние на селището. Включени са и въпроси, засягащи просветното и културното развитие, както и традиционните обичаи. Интерес представляват въпросите, свързани с училищата, учителите и по каква метода преподават, както и за свещениците, "колко и с какво поведение" са. Веднага след публикуването на Въпросника е отпечатано "Описание на Драмската кааза". В него съвсем накратко е описан гр. Драма и околните 70 села.180
През 1864 г. П. Р. Славейков публикува във в-к "Гайда" Асеновия надпис при Станимака, както и редица преписи на стари ръкописи и надписи от църкви и манастири. През 1866 г. отпечатва писмото на В. Априлов от 15 май 1845 г., с което той се обръща към съотечествениците си да пазят историческите ни драгоценности и да ги изваждат на бял свят чрез българските вестници. За това Славейков дава пример, като на страниците на в-к "Македония" публикува дописки за открити старини и надписи. Самият той разработва "Исторически изследвания за славяните и българите". На страниците на сп."Читалище" П. Р. Славейков разглежда русалийските празници, а като сътрудничи на сп."Ден" публикува проучването си за пролетните обичаи. Големите трудности, с които се сблъсква при обиколките си из България за издирване на исторически паметници, както и на етнографски и фолклорен материал, са най-красноречиво описани от него в писмото му до Г. С. Раковски от 25 юли 1858 г. Там той посочва, че в градовете всичко е потрошено, погърчено и потурчено. Единствено в горите и съсипаните манастири може да се открие нещо ново за историята ни, но затова трябва три години един способен българин да обходи всичката Стара България.
След Освобождението П. Р. Славейков използва всеки свой държавен пост, за да подкрепя запазването на паметниците на културата и развитието на археологията. В сп."Наука" той публикува "Няколко думи за Пловдив", където в три последователни книжки проследява историята и археологическите паметници на Пловдив и областта. Въз основа на сериозни проучвания на тракийското племе беси той отпечатва "Нещо за Бесапара". В Периодично списание на Българското книжовно дружество излиза студия за Арбанаси, както и изследванията му за Преслав, първото училище във Велико Търново, за Трявна и тревненци през Възраждането и др.181
Българските революционери през Възраждането са едни от най-ревностните защитници на историческите ни паметници. Христо Ботев (1848-1876) съхранява старателно личния си архив, като моли своя приятел Иван Драсов да пази тяхната кореспонденция.182 Като съзнава смъртната опасност на предстоящите битки с турците, Хр. Ботев предава по време на пътуването с парахода "Радецки" личния си бележник на Д.Горов и така той е спасен.183 Предполага се, че по време на похода до връх Околчица войводата е носел и друг важен архив от документи, но до нас не е достигнало нищо.
Ненадминат в своята грижа за опазване на комитетските книги и архиви е Васил Левски (1837-1873). Той въвежда входящите и изходящите дневници за писмата до революционните комитети, както и да се снемат копия от всички писма, преминаващи през Турну Мъгуреле, където довереният му съратник Данаил Попов единствен има правото да чете всички писма и да ги преписва.184 Личният архив на В. Левски по една щастлива случайност не попада в ръцете на турците в Къкрина при залавянето му.185 След Освобождението Захари Стоянов се погрижва за неговото съхраняване за поколенията.186
Любен Каравелов (1837-1879) е сред най-дейните изследователи на българския народен бит и култура.187 Той е първият наш етнограф, работещ със строги научни критерии. За да разшири събирателската работа в страната, публикува "Ръководство за фолклорни проучвания и съобщения". Още като студент в Московския университет Л. Каравелов издава през 1861 г. първа част от замисления тритомен труд "Паметници на народния бит на българите"188. В революционните вестници, които издава, засяга и издирването на оригинални исторически паметници, които трябва да се съхраняват в специални хранилища, първообрази на музеите, в които научно да се обработват събраните материали. Като има предвид трудните условия в страната, непозволяващи създаването на истински музеи, той призовава българските изследователи да се насочат към ония клонове от историческата наука, които без помощта на музеи могат да проучват живия материал, живите източници и хронографи, т.е. да се събира етнографски материал от народа. Според Л. Каравелов това е едната половина от историята ни. В редица свои трудове той се спира на архитектурните български шедьоври. Едни от най-живописните му описания са посветени на копривщенските къщи. В своята белетристика често се спира на архитектурните достойнства на нашите църкви и манастири. С особена сила го привлича нумизматиката. При издирване на стари монети, той се натъква и на сведения за съществували по нашите земи стъклени монети.189
Както в останалите европейски страни, така и в Османската империя през ХIХ век започва събирането на исторически паметници за създаване на Музей на империята. Турските власти предприемат широка кампания, главно чрез правителствените вестници, за събиране на паметници от всички краища на империята, включително и от България. Особен интерес се проявява към стари монети и еничарски костюми. Л. Каравелов от страниците на в-к "Свобода" остро критикува създаването през 1852 г. на Музея на империята и българите, които му сътрудничат.190 Той призовава да се издирват българските, а не османските паметници и те да се изучават задълбочено, като се използват за повдигане на националното ни самочувствие. Каравелов се отнася много отговорно и към документите на Българския революционен комитет (БРЦК), благодарение на което до нас са достигнали една голяма част от тях. За съжаление личният му архив, макар и запазен след Освобождението, е разпокъсан и разпилян главно по политически причини.
    Един от най-всеотдайните издирвачи на български старини, ръкописи и монети е търновецът Стефан Пенев Ахтар (1806-1860). Той ще остане в нашата история с голямото си откритие на един от най-важните ни средновековни ръкописи - Синодика на цар Борил.191 След неговото откриване през 1845 г. Ст. Ахтар веднага го предава на представителя на одеските българи - Николай Хр. Палаузов, племенник на съратника на Априлов - Николай Палаузов. Така този изключително важен с историческото си съдържание извор за Втората българска държава попада при българите в Одеския просветен кръг и с него работят В. Априлов и Сп. Палаузов, който прави и първите научни публикации на Синодика.192
Според акад. Ю.Трифонов Ст. Ахтар е "първи български археолог".193 Той насърчава П. Р. Славейков да издирва монети и да описва старините. Предполага се, че Ст. Ахтар е насочен към събиране на веществени исторически паметници от столицата на Втората българска държава от В. Априлов, с когото е поддържал тясна връзка, за което недвусмислено говори предоставянето на Синодика по специален пратеник на Априлов. В Смирна Ст. Ахтар изпраща непознатия днес ръкопис "Владишки филади". Тъй като по това време се разгаря църковната борба, той настоява те да бъдат публикувани своевременно. Сам се нагърбва с осигуряването на необходимите средства за отпечатването на хиляда екземпляра, огромен тираж за това време. Все още не е изяснено какво са съдържали тези "Владишки филади" и защо не са публикувани. Става ясно само, че Ст. Ахтар много е държал те да бъдат широко разпространени и четени от българите в този важен етап от борбата на българите за църковна независимост.
Ст. Ахтар натрупва голям опит при издирването на старини и се самообразова в областта на българската история. Така той вече може много вярно да прецени огромното значение на средновековните книжовни и веществени паметници за науката. Затова най-ценните се находки той изпраща в Одеса и Смирна, за да могат те да бъдат публикувани и станат широко известни както сред българската емиграция, така и сред руските слависти.
Най-ревностно Ст. Ахтар издирва монети от Второто българско царство. Живеейки в столицата му - Велико Търново, той изцяло е погълнат от треската за откриването на колкото се може повече монети от този период. Според Огняна Маждракова-Чавдарова Ст. Ахтар е подтикнат към тази си дейност от В. Априлов, тъй като той още през 1832 г. поставя задачата да се издирват български монети.194 Оказва се, че е много трудно да бъдат открити средновековни български монети, макар и в столицата, където би трябвало те да бъдат сечени. Чак през 1840 г. до В. Априлов достигат две монети с посредничеството на Кипиловски. Едната е изпратена от търновския търговец Георги Хаджиниколов Куппа. За това свидетелства сам В. Априлов в "Денница новоболгарского образования"195. Той веднага прави литография на тези две монети и ги разпространява широко. Така за първи път научните среди в Русия се запознават с монети от българските царе Светослав и Йоан Срацимир. Активността на В. Априлов и неговите сподвижници идва съвсем навреме, тъй като през 1837 г. Йозеф Шафарик в своя труд "Славянски древности" говори и за българските средновековни монети.196
През 1843 г. чрез габровеца Иван Калпазанов Ст. Ахтар изпраща до своя приятел Константин Фотинов три царски печата - единият е златен, а другите два сребърни. Изричната му заръка е те да бъдат литографирани и отпечатани в "Любословие", за да радват, както пише Ст. Ахтар, всеки, който желае "просвещение нашему роду".197 От кореспонденцията му с К. Фотинов става ясно, че към 28 август 1844 г. в колекцията му от средновековни български монети има: медни монети от цар Йоан Асен - Иван Асен ІІ (1218-1241) и цар Борил (1207-1218); сребърни - от цар Стефан, вероятно сръбския Стефан Урош ІІ (1243-1276), от цар Йоан Калиман - Каломан (1241-1246) и цар Теодор.198 На следващата година те се увеличават до 10 монети, за които той с радост пише на К. Фотинов на 3 септември 1845 г. - "Да знаиш какво се намират у нази днес от 10 царе болгарски монети бакърени, сребърни, златни"199. Тази колекция е изключително важно доказателство за монетосеченето през Второто българско царство. Монетите от "10 царе" и трите царски печата, изпратени на K.Фотинов, са една богата нумизматична колекция, създадена в трудните години на чуждото господство. Много по-късно през 20-те години на ХХ в. ще бъдат открити златните печати на цар Иван Асен ІІ, Константин Асен, Иван Александър и Иван Шишман, както и на сребърни от Иван Александър и др.200 При посещението на руския славист Виктор Григорович във Велико Търново в края на юни 1845 г. Ст. Ахтар му показва колекцията си. В. Григорович не остава доволен от тази среща и записва в дневника си "По недоверчивости своей не дал мне даже вглядеться в них"201. Това само може да покаже, че Ст. Ахтар се отнася с огромна загриженост към колекцията и се предпазва от чужди погледи към нея. Проф. Иван Шишманов пише в негова защита: "тъкмо тази недоверчивост към един непознат чужденец е негли най-сигурният доказ, че С. П. Ахтаря не ще е търгувал със своите скъпи старини"202. В дневника си В. Григорович не пише нищо за разговора си със Ст. Ахтар. От последвалите две пратки на монети става ясно, че е имало някаква договореност между руския пътешественик и българския старинар. На 15 юли 1845 г. В. Григорович получава в Свищов чрез Яков Илиев "алтънови" от Ст. Ахтар. В България под алтъни се разбира златни монети, но какви са точно тук не може да се узнае. От същото това писмо се разбира, че е имало и предишна пратка - "Проводил ти бях 13 монети бакърени"203. В края на това писмо става ясно, че първите недоразумения и недоверие са надживяни и предстои ползотворно сътрудничество - "Молим Ви, не ни забравяйте, отговорете ни се за Вашето здраве и да знам какво си ги приел и други път да ти проводя."204 Според О. Маждракова-Чавдарова тази кореспонденция и предаването на пратките с монети е осъществена благодарение на видните свищовци Яков Илиев и Иван Антонов. Отговорите на В. Григорович може би са писани в Букурещ, където той остава по-продължително време и пише и на Н. Рилски, Цв. Недев и др.205 Макар и единствено, запазеното писмо показва съпричастността на Ст. Ахтар към научните изследвания на В. Григорович.
По-голямата част от нумизматичната колекция на Ст. Ахтар е представлявала неизвестни средновековни български монети. Първата публикация на две литографирани български монети е направена от В.Априлов в "Денница новоболгарского образования" през 1841 г. Втората е на К. Фотинов, който в "Общое землеописание" през 1843 г. помества литография на три монети, от които само една е българска. През 1847 г. Органът на Сръбското учено дружество "Гласник" публикува литография на 10 български монети, представени от д-р Янко Шафарик.206 Същите са препечатани през 1859 г. в "Български книжици" и през 1860 г. от Г.С.Раковски в "Неколико речи о Асеню Первому".207 Друг търновец, близък Ст. Ахтар, Димитър Ничов изпраща през 1861 г. в Москва една златна монета от времето на цар Иван Асен ІІ, която е изследвана в "Императорское общество истории и древностей российских" от проф. О.М.Бодянски, ръководител на катедрата по славистика. Като секретар на Императорското общество той изпраща специално благодарствено писмо на Д. Ничов.208
Стефан П. Ахтар е сред първите българи, създали свои лични колекции от исторически паметници. През 1842 г. той я подрежда в дюкяна си и по такъв начин я представя на своите по-будни съграждани.209 Наред с богатата си нумизматична сбирка той притежава много ръкописи, една плетена желязна ризница, сребърни пафти с изобразен на тях укрепения Царевец и редица други уникати.210 Сред ръкописите му се откроява т.нар. "Филатка" за българските владици.211 Както се видя от случая с В. Григорович, Ст. Ахтар се е отнасял с неприкрита ревност към своите исторически драгоценности, но когато разберял, че тези документи ще бъдат публикувани и ще получат международна известност, винаги е бил готов да ги предаде. Изпращането на Бориловия синодик на В.Априлов е най-яркото доказателство за това.
Ст. П. Ахтар е най-дейният събирач и изследовател на историческите паметници в България през първата половина на ХІХ в. За разлика от всички останали по това време българи, посветили се на издирването на български старини, той работи в родината , а не като тях в емиграция. Неговото родолюбиво чувство го тласка към активно сътрудничество с тях. Особено тесни и ползотворни са неговите контакти с Одеския кръг и по-специално с В. Априлов. Пълното доверие към неговия пратеник Н.Хр.Палаузов показва, че техните контакти са дълготрайни, ползотворни и се градят на взаимното уважение. Ст. Ахтар разбира, че бързото публикуване в Русия на сведения за всеки новооткрит от него паметник допринася за повишаването на авторитета на неговия народ и е ярко доказателство за неговата многовековна история. Най-продължително той поддържа връзки с К. Фотинов. Богатата им и запазена кореспонденция показва жаждата и на двата изтъкнати възрожденски дейци за нови и нови доказателства за славното минало и величие на средновековната българска държава. Писмата им са пример за безпределната им обич към отечеството и всеотдайността им за издирването, съхраняването и популяризирането на българските старини.
Стефан П. Ахтар е сред малцината възрожденски дейци, получили заслужено признание за високо патриотичното си дело още приживе и то далеч преди Освобождението.212 Още през 1852 г. П. Р. Славейков, благодарейки на спомоществователите на първия му печатен труд, отделя специално внимание на Ст. Ахтар, като го нарича "родолюбивий и многострадалний за народното добро Стефан Пенев Ахтар".213 След Освобождението в своите мемоари той отново ще го споменава с благодарност, наричайки го Стоянчо Ахтаря така, както са го наричали най-близките му съграждани от Велико Търново.
Руският славист проф. Попруженко отбелязва приноса на Ст. Ахтар за откриването и съхраняването на "Синодика на цар Борил" в предговора към това издание в Одеса през 1899 г.214 Там той изтъква и дейността му за откриване и опазване българските старини. В мемоарите на Пандел Кисимов, публикувани през 1898 г., също се отделя внимание на обществено-политическата и културно-просветната дейност на С.П.Ахтар.215
Научен интерес към неговото дело пръв проявява проф. Иван Шишманов. При изследване на творчеството на основателя на българския периодичен печат - Константин Фотинов, той се натъква на кореспонденцията му с неизвестния за професора родолюбив търновец. Така се поява първото споменаване на Ст. Ахтар в българско научно изследване.216 По-късно, когато натрупва повече научен материал, проф. Шишманов публикува "Студии из областта на Българското възраждане", където представя българите, свързани с пътуването на руския учен В. Григорович. Там почетно място заема С.П.Ахтар, оказал съдействие на учения в неговата изследователска дейност.217
Академик Юрдан Трифонов също отбелязва специалния интерес на С. П. Ахтар към българските исторически паметници. Проф. Боню Ангелов открива неизвестно писмо на Ст. Ахтар до В. Григорович и го публикува. Редица изследователи на творчеството на П. Р. Славейков отбелязват ползотворното му сътрудничество с големия родолюбец от Велико Търново. В по-ново време В.Д.Конобеев разкрива неговото участие в "Тайното общество", подготвящо освободително въстание срещу поробителите.218 Най-голям принос за всестранното изследване на живота и делото на Ст. П.Ахтар прави през 1985 г. Огняна Маждракова-Чавдарова с публикуваната биографична монография, посветена на възрожденеца .
Друг изследовател на миналото на старопрестолния град Велико Търново е д-р Васил Берон ( 1824-1909), родом от Котел.219 Той е един от най-високообразованите ни възрожденци - учил е в Крайова, Цариград, Одеса, Мюнхен, Вюцбург и Виена. На 32-годишна възраст се заселва във Велико Търново и започва лекарската си практика през 1856 г. Голямата му образованост и познанията върху европейските традиции за опазване на културно-историческото наследство го правят един от най-дейните изследователи и пазители на старините в града. Той се включва и в борбата срещу гръцките владици. Подпомага развитието на просветното дело в града. Взема активно участие в дейността на читалището, а след Освобождението е в ръководството на Първото археологическо дружество.
На 8 юни 1869 г. във Велико Търново се учредява читалище "Надежда". През годините до Освобождението то е основният културен институт, създател на читалищната библиотека, театър и музей. На 2 януари 1871 г. на заседание на читалищното ръководство Иван П. Иванов предлага да се вземе решение читалището "да се грижи за събиране на древности, тъй щото с време да може да се състави един музей малък при читалището"220. Така индивидуалните изяви и традиции, натрупвани през годините от Ст. П. Ахтар, д-р Хр. Даскалов, П. Р. Славейков и много други възрожденски дейци във Велико Търново създават базата, върху която да се гради една нова институция - читалищият музей. Днес търновци приемат за рождена дата на своя музей 1871 г.
Сред нашите възрожденски дейци, посветили се на издирването и запазването на историческите ни паметници, ръкописи, народни песни, приказки, пословици и гатанки, са и братя Миладинови, Васил Чолаков, Кузман Шапкарев, Илия Блъсков, Стойо Шишков, Иван Драгнев, Иван Драгоев, Стоян Робовски, Иван Стефчов, Райко Жинзифов, Нешо Бончев, Петко Тодоров, Георги Петров и много други.221
За откриването на много исторически паметници допринасят и многобройните краеведски изследователи, главно местни учители. Те събират народни песни, приказки и легенди. Като търсят чрез тях споменавани местности, те се натъкват на руините на съществували през Средновековието крепости и манастири. Така се раждат поредица от землеописания на отделни краища през Възраждането. През 1856 г. Цвятко Недков изпраща в Москва "Описание на Габровската кааза". Емануил Васкидович, Николай Павлович, Димитър Начевич, Христаки Филчев, Георги Владикин и други проучват историята на Свищов. В.Чолаков издава през 1866 г. историко-географско описание на Панагюрище. Д-р Хр.Даскалов посочихме, че изследва средновековната българска столица Велико Търново.
Първи проучвания на Пазарджишкия край прави Стефан Захариев (1810-1871). След като изследва руините на стари крепости, църкви и манастири, той събира огромен фолклорен и етнографски материал, обобщен в "Географско-историко-статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза", издадено през 1870 г. във Виена.222 В него Ст. Захариев описва многобройните археологически паметници, както и събрания от него материал. Всичко това той подрежда в малка музейна сбирка, включваща ръкописи, монети, надписи и други паметници. Ст. Шивачев от Бургас е ревностен събирач на старини и изследовател на родния си край. Написаният от него ръкопис "Тракия" остава непубликуван.223 К. Ангелов издава през 1874 г. описание на град Видин. В него той обстойно се спира на Видинската крепост, църквите и манастирите в града и околностите. Неговият съгражданин Я. Ковачев притежава богата нумизматична сбирка от монети, сечени при българските владетели Иван Шишман, Светослав, Асен и Иван Асен II. В Разградския край особено активно издирва старини Анани Явашев.224 През 1869 г. той участва в археологически разкопки на надгробна могила край Разград. През 1875 г. излиза описанието на с.Бояна. Авторът Цанов подчертава изключително интересната архитектура, стенописи и надписи на местната черква. Първите краеведски изследвания в Родопите се извършват от Ст. Шишков и Хр. Попгеоргиев.225
За начало на интереса към българските старини в Шумен се смята проведената през 1857 г. екскурзия на учениците от местното училище до руините на средновековната столица Преслав. Те са водени от своя любим учител, видния възрожденски деец Сава Доброплодни (1820 - 1894). От старопрестолния град те се завръщат с пълни дисаги "с мермерни плочици, с които е бил послан дворецът, триъгълни, четвероъгълни, шестоъгълни и малки парченца не само бели, но и с разни бои светещи като мозаик"226. Всичко събрано от учениците е предадено в библиотеката на читалището за съхранение. Във в-к "Дунавска зора", издаван от Добри Войников в три броя през лятото на 1868 г., Христо Бояров описва най-забележителните паметници от миналото.227 Сред най-запалените колекционери на стари ръкописи и монети са и най-големите шуменски възрожденски дейци Васил Друмев и Добри Войников.228
С особени заслуги за опазването на нашите старини е и първият български академичен историк Марин Дринов (1838 -1906). В предговора на своето първо голямо историческо изследване "Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история", написан в Прага през април 1869 г., той пише: "Всеки народ почита своята старина и ревностно я изучава като едно от най-свещените си достояния".229
М. Дринов е роден на 20 октомври 1838 г. в Панагюрище.230 Учи в местното училище и дори още незавършил става учител, поради напускането на Йордан Ненов през 1855 г. Тук той прави и първите си проучвания на местния фолклор заедно със своя приятел и бъдещ книжовник Нешо Бончев (1839-1878). За това по-късно той пише: "Във време на учителствуването ни в Панагюрище ние с Бончева се взехме да събираме там народни песни. Подбуди ни към това нашият съгражданин Васил Чолаков, който живееше тогава в Русия и ни писа оттам да му изпратим такива песни, защото много трябвали в Москва някому си, който се стягал да обнародва голям сборник от паметници на българските народни умотворения."231 Едва през 1887 г., когато М.Дринов работи с Миладиновския сборник, открива, че по-голямата част от публикуваните там песни от Панагюрище са издирените от него и Н. Бончев през 1857-58 г.
 Съдбата на младия панагюрски учител се променя коренно през 1858 г. В родния му град пристига копривщенецът Найден Геров (1823-1900), по това време руски вицеконсул в Пловдив. По негово предложение двамата будни младежи са изпратени да учат в Русия на 1 септември 1858 г.232 С финансовата помощ на панагюрци те могат да заминат, за да получат по-високо образование. Първоначално се настаняват и учат в Киевската духовна семинария, за времето си един от водещите образователни центрове на южните славяни.
През март 1861 г. М. Дринов постъпва в Московския университет233 и с голяма любов се посвещава на изучаването на историята на славянските народи и на първо място на българския като част от славянството.234 За своето следване по-късно той отбелязва: "Ще кажа само това, че това бяха и за Бончева, и за мене златните години на нашата младост."235 През пролетта на 1865 г. се дипломира с титлата "кандидат на историко-филологическите науки". Пред него се разкрива възможността да започне още по-енергично да изследва родната си история.
В края на декември 1865 г. М. Дринов напуска Русия в качеството си на частен учител в семейството на княгиня Е.А.Голицина. През следващите пет години той има възможност да посети основните европейски културни и просветни центрове Виена, Варшава, Прага, Париж, Женева, Рим, Неапол.236 Там се запознава с постиженията на съвременната историография, но и издирва в богатите архиви и библиотеки документи, свързани със средновековната българска история.
От 1867 до 1869 г. в М. Дринов работи Прага. Първите му изследвания са посветени на създаването на българската държава, независимати ни църква и патриаршия. За разкриване на най-важните факти от средновековната ни история М.Дринов работи в най-големите европейски библиотеки и архиви. В архивите на Неапол открива търговски договор на Иван Александър с Венеция от 1347 г., писмо на същия български владетел до венецианския дожд Андрей Дандало от 1352 г., но най-важното негово дело е академичното изследване на Манасиевата хроника, която той преписва, а специален копист снема прекрасните й миниатюри.237 Всички свои открития М. Дринов публикува в "Периодическо списание" на Българското книжовно дружество, чийто учредител през 1869 г. е той.238
През 1869 г. М. Дринов публикува във в-к "Право", в-к "Македония" и сп."Летоструй" "Писмо до българските читалища".239 В него той отправя апел за опазване на историческите паметници и читалищата да се превърнат в онези центрове, в които да се съхраняват те. В писмото се посочват Правила за описание на старите български ръкописи, включващи къде се е намирал ръкописът, неговото съдържание, материала, на който е написан, датировка, както и дали има приписки, миниатюри и др. В отговор на това обръщение към редица читалища се създават първообразите на музейни сбирки. Така например учителят В. Манчов подарява на Свищовското читалище няколко ръкописа, а в Габровското читалище се създава специално дружество от учители и граждани за издирване и създаване на сбирка от старини.
Създаването на Българското книжовно дружество в Браила през 1869 г. се превръща в оня необходим център за ръководство на цялостната дейност по издирване и съхраняване на писмените и веществени паметници на българската история, който до тогава липсва240 Още в първия Устав на българското книжовно дружество в чл. 6 е посочено, че една от основните цели на дружеството е постепенно да се направи сбирка от разни български и чужди книги, ръкописи и други подобни знаменитости, които да съставляват старинний кабинет, неотлъчим от библиотеката.241 Тази идея на основателите на Книжовното дружество е горещо приветствана от младия българист д-р Константин Иречек (1854-1918).242
Чешкият учен свързва своето име и дейност не само със задълбочените си научни изследвания, посветени на българската история, но и с идеята за създаване на български музей. Още през 1872 г. в свое писмо до Българското книжовно дружество в Браила той пише: "При дружеството трябва да има още един музей, в който да се събират с особена грижа българските старини, които да служат на новото поколение като спомени от праотците му и да не се пръсват от чужденци по всички краища на света"243.
Негова е идеята към Българското книжовно дружество да се създаде Народен (национален) музей в Браила, в който да се съхранят паметници от всички български земи. Те не само да се опазват, но и да се експонират, за да могат младите българи да се учат на своята история и да се гордеят с нея. От друга страна К. Иречек възлага на Българското книжовно дружество да се грижи за опазването и съхраняването на български старини по места, за да не се рушат или разграбват от чужденци и да се изнасят извън българските земи.
Участието на К. Иречек в дейността на Българското книжовно дружество допринася то да има изявен интерес към българската история и запазването на средновековни ръкописи и паметници. Грижата за книжовното и археологическото наследство е сред основните задачи на членовете на дружеството. По-голямата част от тях допринасят за откриването и опазването за поколенията на значими паметници от българското културно-историческо наследство.
Най-активно призовава своите читатели сп."Читалище" да изпращат всички старини в Българското книжовно дружество в Браила. През 1871 г. постъпват архивът и библиотеката на закритото през 1865 г. Московско българско дружество. Стоян Робовски и Николай Павлович предават писма на Неофит Рилски. Така постепенно се създава архив на Книжовното дружество, пренесен в България след Освобождението. В него се съхраняват писма и документи на Браилската община за времето от 1859-1863 г., ръкописи, документи на д-р Петър Берон, Михаил Попович, Сава Филаретов, Васил Друмев, Райко Жинзифов и други.244 Важна роля за пропагандиране на събирателската работа на български старини играе и теоретичният орган на Книжовното дружество "Периодическо списание". В неговия първи брой се призовават всички българи да положат усилия за събиране на исторически, фолклорен и друг материал за изучаване на народната ни словесност и история.245 В едно писмо от 20 декември 1874 г., съхранено в архива на Книжовното дружество, изрично се посочва, че е положено началото на български "музеум". От различни източници се разбира, че първоначално сбирката разполага освен с посочените архивни документи и с нумизматична колекция, предадена от Иван Кършовски и допълнена с други дарения на монети. Първите природонаучни материали постъпват от дарението на княгиня Елисавета Голицина - морска сбирка и минерали.246 Рускинята Карнова поръчва за този български музей в Рим да се направят копия на миниатюри от български ръкописи.247
Трябва специално да се отбележи, че издирването, събирането и изпращането на исторически паметници зад граница не е безопасно дело. От средата на ХIХ в. Османската империя започва постепенно да ограничава износа на археологически и исторически паметници. Поставя се началото на събиране на антични и други паметници за създаване на Археологически музей в Цариград. По нашите земи през 1854 г. се създава държавен музей във Видин. Той разполага с голяма колекция оръжия. Още по-организирано става издирването на исторически паметници след Кримската война. Турските власти издават Правилник за издирване на антики, Заповед за събиране на археологически паметници и наставления за вида и стойността на старите монети. Тези нормативни актове ограничават нашите възрожденски дейци свободно да издирват и съхраняват българските старини. Често те в дълбока потайност дирят в руините на крепости и манастири оцелелите надписи и други паметници. В писмото си от 25 юли 1858 г. до Г. С. Раковски, П. Р. Славейков пише, че този, който ще дири старини, трябва "да ласкае турците и да ги лъже, да знае да придумва българите и да може да ги изпитва за секо едно нещо... и неговото ходене да бъде без скот, без салтанат, прост един лекар или присадник на шарката от село на село, с това само може да се успее, инак е невъзможно."248 От това писмо се разбира пред какви рискове се изправя всеки, който тръгва да издирва старини в Османската империя.
Особени заслуги към движението за опазване на българските старини и събирането им в един музей има Иван П. Кишелски (1826-1880).249 През 1856 г. той изготвя "Записка за необходимостта да се учреди при Одеското училищно настоятелство хранилище на южнославянски и други древности и изложба за взаимните отношения между Русия и България".250 Така одеските българи и множеството учащи се там младежи ще имат един център за патриотично възпитание и национална гордост. Издирването на старини от българските земи и експонирането им в Одеса ще допринесе и за подхранването на интереса на руските учени към древната история на България. Друг акцент в тази експозиция се предвижда да бъде посветен на руско-българските отношения през вековете - от приемането на християнството и пренасянето на славянската азбука и книжнина от България в Русия до съвременните благотворни отношения през Българското възраждане. Освен това той има идея в България да се създадат отделни "общества" - археологически, историко-географски и др. Те ще трябва да изследват различните писмени и веществени български паметници. За тази цел И. Кишелски разработва специална Програма за организирането на тези родолюбиви дружества с основна цел издирване на старини и повдигане на националното съзнание на българите, както и за издигане на международния авторитет. Според неговия замисъл първоначално трябва да се създадат местни музеи за древности, в които да се съхранят пръснатите "по Болгария и по сичката Европейска Турция безчислено много стари пари, стари книги, каменни или дървени памятници, които ся твърде много за историята ни потребни"251. Крайният резултат на това родолюбиво дело ще е създаването на общобългарски "Музей на древностите".252 За да се постигне тази цел според И. Кишелски, е необходимо да се работи потайно, подобно на завера, защото гръцките фанариоти и турската власт ще попречат на това чисто българско патриотично дело, като конфискуват българските древности и ги отнесат в Цариград.