Музеите са едни от най-древните културни институти възникнали в зората на човечеството. Тяхната история е почти равна на  историята на човешката цивилизация, но докато за владетелите и техните империи, за завоевателните войни и колонизациите се е натрупала огромна книжнина, то за музеите все още нито у нас, нито в чужбина, историографията е отделила подобащо място. Що се отнася до науката свързана с историята и теорията на музеите - музеологията, тя в България е почти непозната извън кръга на музейните работници. Сега когато в света се говори за “нова музеология”,  нашата научна общественост все още не е запозната с традиционната музеология. Ето защо, ние поемаме риска да направим едно обобщаващо изследване на историята и теорията на музейното дело в национален и световен мащаб. То е най-необходимо на българските студенти изучаващи музеология, защото специализираната литература в тази област е крайно ограничена и недостъпна.
Музеите са водещите културни институти, възникнали още през античността. Те съхраняват веществените паметници, дело на човека и природата. Науката музеология се заражда едва през ХIХ век, за да се утвърди през ХХ век. Нейната основна задача е да изучава историята и теорията на музейното дело, а с оглед на съвременните условия се разглеждат и специфичните особености на музейния мениджмънт и маркетинг.
В България липсва литература в тази област. През седемдесетте години се правят някои частични изследвания на отделни периоди от развитието на музейното дело у нас. По-обстойно се проучва началото на музейната дейност през Възраждането от Татяна Силяновска-Новикова.  Тя се спира и на приноса на руските и чешки учени които помагат за създаването на първите музеи у нас след Освобождението.  На интереса към българските старини през Възраждането и създаването на първите музейни сбирки към читалищата се спира и Здравко Радонов.  За периода след Освобождението, той публикува статия за създаването на държавните музеи.  Трето проучване на З.Радонов е посветено на училищните, читалищни и дружествени музейни сбирки създадени през същия период.  Всичко това е обобщено в дисертацията на З.Радонов посветена на музейното дело в България от Освобождението до 1944 г. В тези първи по рода си изследвания авторите се опират на малобройните архивни документи свързани със създаването на музейните сбирки през Възраждането и в годините след Освобождението. Трудностите с документалната база не дават възможност за по-пълно разкриване на процеса на формиране на първите музеи у нас. Не се използва от авторите създаващата се след Освобождението нормативна уредба в областта на опазването на старините и създаването на държавните музеи.
За създаденият през 1892 г. Народен музей са публикувани много малко материали. Сред първите летописци на музея е Велико Йорданов.  През 1929/30 се написва “История на Народната библиотека в София” и тъй като в първите години от основаването й тя е Народна библиотека и музей, следователно историята на библиотечното и музейно дело в първите години след Освобождението вървят заедно. Авторът много подробно описва историята на първоначалното комплектуване на музейния фонд, като се спира на всеки паметник изпратен в столицата. По пълно проследява историята на създаването на музея и дейността му през първи три десетилетия Андрей Протич. В увода на публикувания през 1923 г. Водач за Народния музей в София, той разгръща цялостно историята на музея и показва състоянието му тогава.
По повод кръгли годишнини от създаването на Националния археологически музей и Националния етнографски музей се публикуват откъслечни материали свързани с тяхната история. През последните години, най-сериозни изследвания във връзка с историята на Народния музей публикува Доротея Соколова.  Проучвайки основно историята на Националната художествена галерия, тя започва от създадения към Народния музей Художествен отдел. Работейки в централните архиви, тя открива нови, неизвестни на изследователите документи, които хвърлят светлина върху цялостната история на Народния музей до Втората световна война. Сред най-големите й приноси са откриването на документи и снимки на откритата за посетители през 1942 г. нова сграда на Националната галерия, разрушена при бомбардировките през 1944 г.
Съществуващите проучвания на историята на музейното дело в България са фрагментарни. Настоящето изследване се изгражда на базата на архивни документи и закони, които разкриват културната ролитика на възродена България в края на ХIХ в. и през първата половина на ХХ в., както и новите, отговарящи на традициите процеси в духовния живот на българите. Документалните източници разкриват всички форми на съхраняване на културното наследство в българските музеи, в къщи-музеи и разширената музейна мрежа. Законодателството на българската държава позволява да се разкрият процесите на модернизация в музейното дело през втората половина на ХХ в., както и на мястото на тази дейност в културния живот на българското общество.
На базата, преди всичко на българското законодателство, което е на европейско равнище още в края на ХIХ век, се проследява утвърждаването на музеите у нас. Като се използват архивни документи, за първи път въведени в научно обръщение, които са свързани с актуализирането на законодателството в тази област в края на 30-те години, се разкриват процесите на укрепване на музеите като едни от основните културни институти в България. За първи път се разглежда и създаването на къщите-музеи свързани с Руско-Турската освободителна война, като нова форма на музейна дейност в началото на ХХ век. Като цяло военните музеи допринасят за разширяване на музейната мрежа в страната. Създават се нови държавни военни музей в Плевен и Варна, които подпомагат местните музеи.
Музейното дело в България през периода след Втората световна война почти не е изследвано. Ето защо и за този период ние се опираме главно върху нормативната база на която се изгражда разширената музейна мрежа през последните 40 години. Отбелязват се пропуските в законодателната област за модернизирането на музейното дело. Проследяват се и трудностите през последните години свързани с общите проблеми на страната в условията на преход.
Български изследвания на историята на музейното дело в чужбина почти липсват. В своя учебник по музеезнание, Т.Силяновска се спира на кратко на възникването и историческото развитие на музеите.  Тя прави и преглед на развитието на музейното дело в бившите социалистически страни, Франция, САЩ и Мексико.  Ето защо, опита да систематизираме и проследим историческото развитие на музеите, като културни институти през различните исторически периоди е свързан с много трудности. В България липсва литература по този въпрос, а направената справка в чуждестранните информационни и културни институти показа, че и там липсват такива проучвания. Като използвахме всичката налична книжнина по въпроса се постарахме да предадем в историческа последователност най-важните стъпки в историческото развитие на музеите. За да бъде по-пълна тази историческа картина, при проследяването на развитието на музейното дело в отделните страни се спираме подробно на създаването на отделните световноизвестни музеи.
През последните десетилетия на ХХ век музеологията се утвърждава, като самостоятелна наука и започва да се преподава в почти всички големи университети по света. За съжаление, България все още изостава от този световен процес, независимо, че едно от най-големите й богатства са културно-историческите й паметници. У нас дълго време музеезнанието се отнася към тъй наречените помощни исторически дисциплини. През последните две десетилетия тя не се преподава на всички студенти историци, а само на специализиращите археология и етнография /от скоро оформили се като две нови специалности на Историческия факултет при Софийския университет “Св. Климент Охридски”. От няколко години музеология се преподава на студентите от специалностите “Библиотечно-информационни науки” и “Туризъм” на най-старият университет в България, но това са повече информативни курсове, а не основни. Музеология изучават и студентите от специалност “Реставрация” в Художествената академия, както и някои специалности в Новия Български университет. Подценяването на музеологията у нас води до сериозно изоставане в областта на теорията на музейното дело. Прекратяването на издаването на списание “Музеи и паметници на културата” доведе до прекъсването на единственият национален теоретичен орган в тази област.
Като първо по своя род, това изследване не е изчерпателно, то има редица пропуски, които надяваме се в едно следващо издание да отстраним. Благодарен съм за оказаната ми помощ при разработването на тази сложна и неизследвана проблематика на колегите от катедра “Библиотечно-информационни науки” при Софийския университет “Св. Климент Охридски” и нейния ръководител проф. д-р Ани Гергова, както и на рецензентите: проф. д-р Людмил Гетов и ст.н.с. д-р Игнат Минков.