ГЛАВА ПЪРВА. ВЪВЕДЕНИЕ В МУЗЕОЛОГИЯТА.

МЕЖДУНАРОДНИ ОРГАНИЗАЦИИ И МЕЖДУНАРОДНИ КОНВЕНЦИИ ЗА ЗАЩИТА НА СВЕТОВНОТО КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО И ПРИРОДНО НАСЛЕДСТВО

Международни музейни организации. След Първата световна война се създават условия за изграждане на международен орган за координация и сътрудничество в областта на музейното дело. Към Обществото на народите се създава Международен институт за интелектуално сътрудничество, в който има отдел за изкуствата, археология и етнология, със секция за музеите и музейното дело. Като се има предвид колко музеи и паметници са унищожени през Първата световна война, една от първите задачи на тази секция е да се създадат международни гаранции за защита на старините в световен мащаб. Същевременно се организират изложби, научни конференции и др. Основен теоретичен орган на изграждащата се международна общност на музеите в Европа е списанието “Музейон” започнало да излиза от 1926 г. в Белгия. Дискусионните статии в него допринасят в периода между двете световни войни науката музеология да се утвърди и извоюва свой авторитет сред другите науки. В резултат на което през 1934 г. в Женева е публикуван двутомника “Музеография”. В него 19 европейски учени детайлно разглеждат художествените музеи и тяхната архитектура.  Вижда се, че и в средата на 30-те години все още в музейните среди не се е наложило понятието музеология, а остава възприетият през ХIХ век термин – музеография.
След Втората световна война към Организацията на обединените нации се създава ЮНЕСКО в Париж. През 1946 г. към ЮНЕСКО се изгражда Международен съвет на музеите /ИКОМ/. Той е приемник и продължител на дейността на първия международен център за сътрудничество между музеите при Обществото на народите. От 1948 г. ИКОМ започва да издава списание “Мюзеум” (Museum) и бюлетина “Новини от ИКОМ” (ICOM News). На страниците на тези две периодични  издания се дискутират най-важните теоретически, практически и организационни проблеми стоящи пред музеите. От 1953 г. започва да излиза и поредицата “Музеи и паметници” в която се публикуват отделни ръководства, свързани с опазването на паметниците, тяхната реставрация и т.н.
Според Устава на ИКОМ, Международният съвет на музеите /ICOM/ е международна не правителствена организация на музеите и музейните специалисти, създадена да разпространява идеите на музеологията и дисциплините, отнасящи се до управлението и дейността на музеите.
Основните цели на ИКОМ са:
- да подкрепя и да поощрява творчеството, развитието и професионалното управление на всички категории музеи;
- да опознава и запознава с естеството, функциите и ролята на музеите в служба на обществото и неговото развитие;
- да организира сътрудничеството и взаимопомощта между музеите и членовете на музейната колегия в различните страни;
- да представлява, защитава и популяризира интересите на всички музейни специалисти без изключение;
- да спомага за прогреса и разпространението на знания в областта на музеологията и на другите дисциплини, отнасящи се до управлението и дейността на музеите.
ИКОМ се състои от следните органи: Национални комитети, Регионални организации, Национални кореспонденти, Международни комитети, Присъединени организации, а ръководните органи са: Генерална асамблея, Генерална конференция, Консултативен комитет, Изпълнителен съвет, Секретариат, както и Център за информация по музеология ЮНЕСКО - ИКОМ и Фондация ИКОМ.
Националните комитети са основните органи на ИКОМ и съставляват главните инструменти за комуникация между Изпълнителния съвет и неговите членове. Те представляват професионалните интереси на своите членове пред ИКОМ и съдействат за осъществяването на различните програми.
Международният съвет за паметниците на културата и забележителните места /ИКОМОС/  е най-голямата международна неправителствена организация предназначена да развива теорията, методологията и технологията за опазване на паметниците на културата, ансамблите и забележителните места. ИКОМОС е създаден през 1965 г. във Варшава, сред страните учредителки е и България. Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места е инициатор за приемането и прилагането на редица международни конвенции и препоръки в областта на опазването на културното наследство. Той има изключителна роля за работата на международните мисии по оценка и спасяване на културни ценности; за събиране и разпространяване на информация за културното наследство и неговото опазване; за взаимодействието между националните и международните институции; за обучението на кадри по опазване на културното наследство и мн. др. ИКОМОС е основател на международната организация “Син щит”, която защитава застрашените паметници на културата, както и на Комитета за световно наследство, Римския център за консервация /ИККРОМ/, Комитета за културно наследство към Съвета на Европа и др.
В ИКОМОС членуват над 6 хил. индивидуални членове и редица компетентни институции по опазването на културното наследство от 84 страни. В отделните страни членовете на ИКОМОС са обединени в Национални комитети. Българският национален комитет на ИКОМОС включва специалисти от различни области на опазването, институции, творчески съюзи, исторически селища, резервати, фондации, музеи и др. ИКОМОС има мрежа от 15 специализирани научни комитети, между които е Международният комитет за народна архитектура, със седалище в Пловдив.
Най-висшият орган на ИКОМОС е неговата Генерална асамблея. Тя се свиква на всеки 3 години в различни страни. Последните Генерални асамблеи се провеждат през 1987 г. във Вашингтон, през 1990 г. в Лозана, през 1993 г. в Коломбо. Всяка асамблея е съпроводена с голям международен симпозиум по значими и актуални теми в областта на опазването на културното наследство. В тях вземат участие и представители на най-големите международни правителствени и неправителствени организации.
Единадесетата Генерална асамблея на ИКОМОС се провежда от 5 до 9 октомври 1996 г. в София. По време на Асамблеята се осъществяват серия от международни прояви, като Симпозиум на тема: “Културното наследство  и социалните промени”, изложба “Послания”, Салон на наследството, представящ най-модерните световни методи и технологии за опазване на паметниците на културата. Чуждестранните участници се запознават с българското културно историческо наследство: музейни колекции - Националния исторически музей и др. музеи по маршрутите из страната; българският опит в областта на реставрацията и консервацията - Боянската църква и други архитектурни и археологически обекти включени в туристическите маршрути из страната, фолклорни концерти и други прояви запознаващи гостите с традиционния бит и култура на българите.
Единадесетата Генерална асамблея има огромно значение за понататъшната съдба на българското културно наследство, състоящо се от над 40 хил. паметника, като 7 от тях са със световно значение. По време на Асамблеята българското културно наследство е в центъра на вниманието на ИКОМОС, то привлича международни помощи за неговото опазване, създава стимул за развитието на културния туризъм - на най-високо правителствено равнище се прие - през ноември 1996 г. да се свика консултативна среща на всички заинтересовани институции от развитието на културния туризъм в България.
Успешното провеждане на ХI-та Генерална асамблея издигна още повече авторитета на България сред страните с богато културно историческо наследство. Поздравленията от ръководителите на ИКОМОС и други международни организации членки на ЮНЕСКО не са само уважение към домакините, а една истинска признателност за организаторите, които в сложната, кризисна ситуация в страната проведоха световен културен форум без нито един пропуск в организацията, така че за гостите вътрешните проблеми на страната не дават отражение върху работата на Асамблеята. Националният организационен комитет за подготовката и провеждането на асамблеята се ръководи от министъра на културата, Българският национален комитет на ИКОМОС под председателството на проф. Т.Кръстев дава своя голям принос по организирането, особено на симпозиума “Културното наследство и социалните промени”, Националният дворец на културата създава необходимата атмосфера и комфорт за провеждане на заседанията и дискусиите, а Комитета по туризъм за приятното пребиване на чуждите гости както в столицата, така и по туристическите маршрути из страната.
След Първата световна война се създава Международен институт за интелектуално сътрудничество към Обществото на народите, който има задачата да подготви първите международни конвенции за защита на световното културно-историческо наследство. Така се поставя началото на създаване на международен правен режим за защита на паметниците.
Втората световна война нанася огромни щети на световното наследство. Ето защо през 1954 г. в Хага се приема Конвенция за защита на културните ценности в случай на въоръжен конфликт и Правилник за изпълнението й.  В Конвенцията се дава определение на термина “културни ценности” - ценности, които имат голямо значение за културното наследство на всеки народ, като паметници на архитектурата, изкуствата или историята, религиозни или светски, археологически места, архитектурни ансамбли, които представляват исторически или художествен интерес, произведения на изкуствата, ръкописи, книги и други предмети от художествено, историческо или археологическо значение, а също научни колекции или важни колекции от книги, архивни материали или репродукции на ценности.
В конвенцията се предвижда да се вземат мерки за опазване и на зданията, чието главно предназначение е съхраняването и представянето на движимите културни ценности, като музеи, големи библиотеки, хранилища на архиви, а също и скривалищата, предназначени в случай на въоръжен конфликт за пазене на движимите културни ценности.
Страните участнички в конвенцията се задължават още в мирно време да предприемат необходимите стъпки относно опазването на паметниците в случай на въоръжен конфликт. Конвенцията дава възможност за специална защита като се определят ограничен брой скривалища за движими културни ценности при спазване на определени изисквания за включването им в Международен регистър осигуряващ им имунитет от всякакъв враждебен акт. През 1956 г. България се присъединява към Конвенцията за защита на културните ценности в случай на въоръжен конфликт подписана в Хага на 14 май 1954 г.
Едно от най-важните международни съглашения е Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство приета в Париж на 14 ноември 1970 г. Високите темпове но общественото и икономическо развитие в повечето страни изправят пред нови заплахи културно историческите и природни ценности. Опазването на наследството на национално равнище вече не е по силите на повечето страни. Необходими са огромни средства, както и научни и технически програми за реставрационни и консервационни работи. За да се опази световното наследство са необходими общи усилия на страните членки на ЮНЕСКО и специализираните му институти, като ИКОМ, ИКОМОС и др.
Според Парижката конвенция под културно наследство се разбират:
- паметници - произведения на архитектурата, скулптурата или монументални картини, елементи или структури с археологически характер, надписи, пещери и групи елементи, които имат универсална изключителна стойност от гледна точка на историята, изкуството и науката;
- ансамбли - отделни сгради или архитектурни комплекси, които поради своята архитектура, единство или интегралност в пейзажа имат изключителна универсална стойност от гледна точка на историята, изкуството или науката;
- места - произведения на човека или съвместни произведения на човека и природата, както и зоните, включително археологическите места, които имат изключителна универсална стойност от гледна точка на историята, естетиката, етнографията или антропологията.
Под природно наследство се разбират:
- природните паметници, създадени от физически или биологически образования или от групи подобни образования, които имат изключителна универсална стойност от гледна точка на естетиката или науката;
- геологически и физиологични формации и точно определени зони, представляващи обиталища на застрашени животински видове и растения, които имат изключителна универсална стойност от гледна точка на науката, опазването или природната красота.
За да се осигури опазването и съхраняването на паметниците държавите подписали Конвенцията се задължават да приемат обща политика за тази цел, като създадат специални служби с необходимите специалисти и средства за осъществяване на тези задачи. Да се предприемат юридически, научни, технически и финансови мерки за идентифициране, опазване, съхранение, използване и оживяване на наследството. Страните трябва да съдействат за създаването или развитието на регионални центрове за подготовка на кадри в областта на опазването, съхранението и използването на културното и природно наследство и да поощряват научните изследвания в тази област. Под международно опазване на световното културно и природно наследство се разбира изграждането на система за сътрудничество и международна помощ, целяща да подпомага държавите в техните усилия за опазване и идентифициране на това наследство.
Към ЮНЕСКО е създаден Междуправителствен комитет за световното наследство, който се състои от 21 страни балансирано представени от всички континенти. С консултативен глас присъстват и представители на Международния център за консервация и реставрация /ИКРОМ/ в Рим и Международния съвет за опазване на природата и нейните ресурси /МСОПР/. Всяка държава представя на Комитета за световно наследство списък на ценностите от културното и природно наследство, разположени на нейната територия, които биха могли да бъдат включени в списъка на световното културно и природно наследство. Комитетът според възприетите критерии решава, кои от тях, имащи изключителна универсална стойност, да бъдат включени в списъка. България има 7 културно исторически ценности включени в Списъка на световното културно и природно наследство.
Комитетът разработва и публикува периодически “Списък на световното наследство под заплаха”. В него се включват най-застрашените от унищожение паметници, като се дават и точни разчети за необходимите финансови средства за неотложните реставрационни и консервационни работи. В този списък се включват само ценности , които са заплашени от големи опасности, които застрашават и водят до окончателното им изчезване или ускорено разрушаване, проекти за големи  строителни работи, бързо градоустройствено и туристическо развитие, бързо стареене поради неизвестни причини, предстоящ военен конфликт, природни бедствия и катаклизми, големи пожари, земетресения, свличания на терени, изригвания на вулкани, наводнения и др.  Комитетът може по всяко време по спешност да впише в този списък застрашени ценности.  Той  сътрудничи с международни и национални правителствени или неправителствени организации, имащи сходни цели, като: ИКРОМ, ИКОМОС, ИКОМ, МСОПР и др.
Комитетът за световното наследство е инициатор на образователни програми, чрез които страните членки на Конвенцията да засилват уважението и привързаността на своите народи към световното културно и природно наследство. Държавите, които получават международна помощ, вземат необходимите мерки за запознаване на широката общественост със значението на ценностите, които са обект на международната програма за тяхното опазване. България се присъединява към Конвенцията за опазване на световното културно наследство на 7 март 1974 г.
След приемането на Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство през ноември 1972 г. в Париж се приема и Препоръка за опазване в национален план на културното и природно наследство.  За разлика от Конвенцията, в която се разглеждат задачите относно опазването на световното наследство, в Препоръката се акцентира върху опазването на националното културно и природно наследство. Тук се отделя специално внимание на откриването, изследването, реставрирането и консервирането на паметниците и тяхното интегриране в съвременното общество.
В Препоръката се предвижда всяка страна да поддържа инвентарен опис, да изготвя фишове, както и съответната документация за паметниците и природните забележителности включени в националното наследство. Като се запазват традиционните методи за опазване на националните ценности, всяка страна трябва да приеме разгърната програма от неотложни мерки за спасяване на застрашените паметници. Що се отнася до закрилата на природното наследство, необходимо е спешно да се предприемат неотложни мерки за защита на природните обекти застрашени от индустриализацията и човешката дейност като цяло.
За да се опазят националните исторически и природни забележителност, те трябва да се интегрират в социалния и икономическия живот на съвременното общество. Така ще се постигне една хармонична приемственост с цивилизациите съществували по тези земи през различните исторически епохи. В противен случай ще се изправим пред заплахата пред очите ни да изчезнат окончателно уникални паметници и природни обекти.
Културното и природно наследство представлява хармонично цяло, чиито елементи са неделими. Доста продължително време човечеството изтъква на преден план културно-историческите си постижения, в противовес на подчиняването на дивата природа. Сега, когато планетата като цяло е застрашена от разрушителните дейности на човека, все по-голямо внимание се отделя на опазването на природната среда и хармоничното съжителство на човека и природата. Ето защо с еднаква отговорност съвременната човешка цивилизация трябва да се отнася едновременно и към културното и към природното наследство. Точно този нов синхронен подход за опазване на общото наследство е залегнал и в Конвенцията и в Препоръките за опазване на културното и природно наследство.
Един от най-важните международни документи свързани с развитието на музейното дело е Препоръка за резултатни мерки за широкия достъп до музеите.  Музеите съхраняват и представят на публиката произведения на изкуствата и музейни предмети от различен характер. Ето защо от съществено значение е да се поощрява с всички възможни средства посещението на музеите от всички категории посетители. Същевременно музеите следва да се съобразяват с новите условия и социални нужди като осъществяват своята постоянна образователна мисия.
Препоръчва се на всяка държава приела този международен акт, да създаде съответната национална законодателна уредба, чрез която да се осигури достъпа на всички, без разлика на икономически и социални условия до музеите в страната. Независимо чия собственост са, музеите трябва да получават от държавата постоянна или целенасочена помощ и същевременно да участва  в научното, техническото или административното им управление.
За да се разшири достъпа до музеите, те трябва да имат удобно за посетителите работно време, цените на билетите да бъдат диференцирани, за да може и граждани с по-ниски доходи да посещават музеите.  Специални отстъпки да се правят на повторните посещения и особено на групи от учащи се или възрастни посещаващи музеите в рамките на образователни и културни програми, както и за членове на музеи или музейни дружества.
Ролята на държавата за разширяване на свободния достъп до музеите според този международен документ е голяма. Тя трябва да допринася в рамките на националното образование и международните отношения да се увеличава посещаемостта на музеите и изложбите. Същевременно държавата трябва да поощрява националния и международен туризъм, а той от своя страна да заделя част от своите дейности и ресурси за по-активната съвместна работа с музеите.
В заключението на разглеждания документ се отделя специално място на ролята и мястото на музеите в съвременното общество. Те трябва да се превръщат в интелектуални и културни центрове, нещо особено важно за по-малките селища. Същевременно е необходимо и разширяване на сътрудничеството на музеите с радиото и телевизията. Най-тясно трябва да бъде сътрудничеството с училищата. За тази цел всеки музей трябва да подготви специалисти за работа с учащи се. На местно равнище е необходимо създаването на рационални общности между учителите и музейните уредници, които да съдействат за по-пълното и ползотворно използване на музейните колекции в образователните програми. Така могат да се формират и Клубове на приятелите на музеите, които със своята дейност да увличат младежите и те да вземат непосредствено участие в различните видове музейни дейности.
В България са приложени една част от разглежданите Препоръки. През 60-те и 70-те години се създават отдели за просвета и културно-историческо наследство които работят съвместно. Провеждат се и поредица от национални съвещания на учителите за подобряване на работата между училищата и музеите.
Един от основните проблеми на съвременността относно опазването на световното наследство е свързан със забраната на нелегалния трансфер на паметници. На тази актуална тема са посветени поредица от международни конвенции. Една от първите е Препоръка относно мерките, които да се предприемат за забрана и възпрепятстване на вноса, износа и трансфера на нелегална собственост на културни ценности, приета в Париж на 19 ноември 1964 г.  В началото на Препоръката се дава определение на културни ценности. Това са: произведения на изкуството и архитектурата, ръкописи, книги и други ценности от художествен, исторически и археологически интерес, етнографски документи, видове на флората и фауната, научни сбирки, значими колекции от книги, архиви, включително и музикални архиви. Всяка страна приела Препоръката с оглед на националните особености приема най-подходящото определение за културните ценности.
Относно опазването на културното наследство, държавите се задължават да осигурят ефикасен контрол върху износа на културни ценности. Съответните упълномощени органи е необходимо да възпрепятстват незаконния трансфер на паметници. За да се повиши ефективността от тази дейност е необходимо, всяка страна да изготви списък на културните ценности намиращи се на нейната територия без оглед на тяхната собственост. Паметниците, които са частна собственост също се записват в този списък с оглед тяхното опазване от кражба и нелегален износ от страната. Този национален списък няма никакъв ограничителен характер.
Всяка отделна държава е необходимо да създаде национална служба за опазване на културните ценности. Тя съответно трябва да функционира съобразно местното законодателство и да разполага с административни, технически и финансови средства осигуряващи й възможност за ефективна работа. Тази служба трябва да има следните функции:
- да идентифицира културните ценности, намиращи се на територията на държавата; да изготвя и осъвременява национален списък на тези ценности;
- да сътрудничи с други компетентни организации по контрола върху износа, вноса и трансфера на културни ценности;
- да предлага законодателни и административни мерки за опазване на културните ценности;
- да се обръща към всички специалисти за мнение по технически проблеми, както и за решаване на спорни въпроси.
Държавите е необходимо да сключват двустранни и многостранни договори за решаване на въпроси породени от износа, вноса и трансфера на културни ценности и специално за възвръщането им при нелегално изнасяне. Държавите, службите за опазване на културните ценности, музеите, както и всички компетентни институции трябва да си оказват взаимно сътрудничество за осигуряване и облекчаване на реституцията или репатрирането на незаконно изнесени културни ценности. Това се извършва съгласно законодателството на държавата, върху чиято територия се намират паметниците. При констатиране на кражба на културна ценност следва да се осведоми обществеността в страната и чужбина и да се предприемат необходимите следствени мерки за откриване и репатриране на паметника.
През ноември 1972 г. се приема Конвенция за мерките за забрана и възпрепятстване на вноса, износа и прехвърляне правото на собственост (трансфера) на нелегално притежавани културни ценности.  Тази Конвенция е ратифицирана от България и влиза в сила в края на 1972 г. Тя е продължение на принципите и нормите обявени в Препоръката приета от Генералната конференция на ЮНЕСКО и разгледана по-горе. Всяка държава - членка на Конвенцията следва да регламентира операциите, отнасящи се до културните ценности на нейна територия - дали те са легални или нелегални. Държавите подписали Конвенцията трябва да предприемат всички необходими мерки:
- да възпрепятствуват придобиването от музеите на своята територия на ценности, изнесени нелегално;
- да забранят вноса на крадени културни ценности в музеи или обществена институция след влизането в сила на конвенцията;
- да се отзовават и върнат по молба на държавата крадените или изнесени ценности, които й принадлежат.
Всяка страна трябва да опазва своето наследство от нелегално изнасяне зад граница, както и провеждането на нелегални археологически разкопки и други посегателства над паметниците. От друга страна, музеите, библиотеките и архивите, като културни институти съхраняващи писмените и веществените паметници на нацията, трябва да попълват колекциите си с доказан легален произход на ценностите.
За да действа ефективно разглежданата Конвенция, в нея подробно се определя какво се разбира под културни ценности: предмети с религиозно или гражданско предназначение, имащи археологическо, праисторическо, историческо, литературно, художествено или научно значение, или които принадлежат към следните категории:
- сбирки или редки видове в зоологията, ботаниката, минералогията и анатомията; предмети представляващи палеонтологически интерес;
- ценности, касаещи историята, включително национална история на науките и техниката, военната и социална история, както и живота на ръководители, мислители, учени, художници и събития с национално значение;
- резултати от археологически разкопки (редовни и нелегални) и археологически открития;
- елементи, произтичащи от разчленяването на художествени или исторически паметници и археологически места;
- антични предмети, датиращи над сто години, като надписи, монети или гравирани надписи;
- етнографски материали;
- ценности от художествен интерес, като табла, картини, рисунки, направени изключително ръчно, върху всякаква основа и от всякакви материали;
- оригинални произведения на статичното изкуство и скулптурата от всякакъв материал;
- оригинални гравюри, щампи и литографии;
- редки ръкописи и допечатно писмо, книги, документи и старинни публикации от специален интерес (художествен, исторически, научен, литературен и др.), единични или в сбирки;
- пощенски марки, фискални марки или техни аналози, изолирани или в сбирки;
- архиви, включително фонографски и кинематографски архиви;
- предмети от мебелировка с над 100-годишна история и старинни музикални инструменти.
Чрез ефективно международно сътрудничество може да се постигнат най-добри резултати в областта на опазването на културните ценности от всички опасности. За нелегални се смятат вносът, износът и трансферът на собственост на културни ценности, осъществени в противоречие с тази конвенция. Държавите подписали Конвенцията се задължават:
- да предприемат всички необходими мерки, съобразно националното законодателство, за да възпрепятствуват придобиването от музеите и други подобни институции, разположени на тяхна територия на културни ценности, които са били изнесени нелегално; доколкото е възможно да се информира държавата, от която произхождат, за предложения за подобни културни ценности, напуснали нелегално територията на тази страна;
- да се забрани износа на културни ценности откраднати от музеи или обществен, граждански или религиозен паметник, или подобна институция при условие, че се докаже, че тези ценности са част от инвентара на тази институция;
- да се вземат необходимите мерки за уважаване и възвръщане по искане на държавата, от която произхождат, всички културни ценности, които са откраднати или внесени при условие, че държавата-молителка внесе съответното възнаграждение на лицето, което притежава легално тази ценност; молбите за връщана на културните ценности трябва да бъдат получавани по дипломатически път; държавата-молителка трябва да предостави на свои разноски всички необходими доказателства за своето искане и възвръщане на собственост; държавите-членки се въздържат от митнически или други такси за културни ценности, възвърнати съгласно конвенцията; всички разходи свързани с възвръщането на собствеността на въпросните културни ценности са за сметка на държавата-молителка.
Държавите подписали Конвенцията се ангажират да участвуват във всички международни операции при тези обстоятелства с цел да определят и прилагат конкретни мерки, включително контрол върху износа, вноса и международната търговия на специфични културни ценности. Те също се задължават чрез образователни средства, информация и проявена бдителност да ограничават възможностите за трансфер на културни ценности.
За нелегален износ и трансфер на културни ценности се смятат и завладяване на територия от чуждестранна военна сила, т.е. окупация и присвояване на паметниците. Държавите-членки на конвенцията се задължават да възпрепятстват вноса, износа и трансфера на културни ценности от територии на които те временно осигуряват международните отношения.
Всяка страна подписала конвенцията трябва да разработи собствено законодателство чрез което да се възпрепятства с всички възможни средства трансфера на собственост на културни ценности с който се цели да се благоприятства нелегалния внос и износ на паметници. Необходимо е компетентните органи да си сътрудничат за реституцията на изнесените нелегално културни ценности. Техническа помощ е предвидено да се получава от ЮНЕСКО. Там се координира събирането на информация за евентуални нарушения на Конвенцията, правят се експертизи, дават се консултации, провеждат се семинари и т.н.
Проблемът за координацията на усилията на световната музейна общност за възпрепятстване на нелегалния внос, износ и трансфер на културни ценности стои на вниманието на всички специалисти. На страниците на сп. “Музеум” често се отправят апели за издирването на едни или други паметници станали обект на незаконни посегателства, като се публикуват и техни снимки.
В тясна връзка с предходната Конвенция е Препоръката на ЮНЕСКО за международен обмен на културни ценности, приета в Найроби през ноември 1976 г.  Регламентираното движение на културни ценности е една от най-важните мерки срещу незаконния трафик и спасяването от унищожение на редица уникати. Когато паметниците се обменят при спазване на международно определени юридически, научни и технически условия се създават условия за постоянен обмен на културни ценности, което е в основата на взаимното разбирателство между народите.
Чрез тази Препоръка се разкриват възможности за разменяне на музейни предмети между музеи в различни страни разполагащи с многобройни дублиращи се паметници в своите обменни фондове. Така чрез международен междумузеен обмен се допълват уникални колекции.  За да се активизира този обмен, държавите трябва да приемат съответните законодателни мерки за приложение на тези Препоръки.  Освен това страните приели този документ се задължават периодично да предоставят на Генералния директор на ЮНЕСКО доклад за предприетите мерки по изпълнението на тази препоръка. Република България, която е гласувала този международен документ изпълнява своевременно своите задължения произтичащи от него.
За да се активизира международното сътрудничество при обмена на културни ценности е необходимо Международния съвет на музеите /ИКОМ/ да състави няколко практически наръчника, описващи различни форми на движение на културни ценности и техните специфични характеристики. Чрез тях трябва да се предлагат примерни договори за обмен и съответно за застраховане на паметниците. За да се осигури предварителното изследване за сключване на договори е необходима по-широка и достъпна информация за музейните предмети предлагани от съответните институции за обмен. За това световната музейната общност трябва на страниците на периодичните издания и специализираната литература да отделя специално внимание на паметниците определени за обмен. Отделно във всяка страна трябва да се изготвят картотеки с предлаганите и търсените за обмен културни ценности. По такъв начин ще се постигне по-ефективно сътрудничество и международен обмен между сродните културни институти. Същевременно това сътрудничество трябва да се съпровожда с борба против незаконния трафик във всичките му възможни форми.
Сред най-уязвимите от незаконния трафик са движимите културни ценности. За това през 1978 г. се прима Препоръка за опазване на на движимите културни ценности .  В българското законодоталство, а от там и в българската музейна терминология се е наложило понятието движими паметници вместо международния термин - движими културни ценности. Тук ние ще използва международно приетия термин за да предадем точното съдържание на документа. В него се отделя специално внимание на определението на движими културни ценности:
Под движими културни ценности се разбират всички движими ценности, представляващи израз или свидетелство на човешко творчество, или еволюция на природата, и които имат стойност или представляват археологически, исторически, художествен, научен или технически интерес и по-специално, тези, които попадат в следните категории:
- находки от сухоземни или подводни археологически проучвания или разкопки;
- антични предмети като: оръдия на труда, керамика, надписи, монети, сечива, бижута, оръжия, останки от погребения, по-специално мумии;
- елементи, произтичащи от разчленяване на исторически паметници;
- антропологически и етнографски материали;
- ценности, засягащи историята вкл. история на науката и техниката, военна и социална история, както и живота на народите и на ръководители, мислители учени и национални творци и събития с национално значение;
- ценности от художествен интерес като: картини и рисунки, направени изцяло ръчно върху всякаква основа и всякакъв материал; оригинални щампи, афиши и фотографии като средство за оригинално творчество; оригинални асамблажи и художествени монтажи; произведения на монументалното изкуство и скулптура от всякакъв материал; произведения на приложното изкуство от стъкло, керамика, метал, дърво и други;
- предмети от нумизматичен или филателен интерес;
- архивни документи вкл. и записа на текстове, карти и други картографски материали, фотографии, кинофилми, звукозаписи и документи, разчитани чрез техника;
- предмети от мебелировка, тъкани, килими, костюми и музикални инструменти;
- зоологически, ботанически и геологически видове.
Опазването на движимите културни ценности, означава предпазване и покриване на рисковете. Предпазване от рискове, означава съвкупността от необходимите мерки за опазване в рамките на глобална система за опазване на ценностите от всякакъв риск, на който те биха могли да бъдат подложени, вкл. рискове, произтичащи от въоръжен конфликт, стълкновения или други обществени вълнения. Покриване на рискове, означава гарантиране на обезщетение в случай на причиняване на вреди, деградиране, състаряване или изчезване на културни ценности в резултат на какъвто и да е риск, вкл. рискове произтичащи от въоръжен конфликт, стълкновения или други обществени вълнения. Покриването на рискове може да бъде осигурено от система от гаранции или правителствени обезщетения, от частично покриване на рискове от държавата, която покрива част от застраховката или разходите при изчезване на предмета, чрез търговска и национална застраховка или чрез организиране на взаимни застраховки.
Всяка страна подписала Препоръката, трябва да приеме критерии, за да определи ценности на своята територия, които да се ползват от защита, предвидена в този международен документ, поради  тяхната археологическа, историческа, художествена, научна или техническа стойност или интерес.
За да се опазят резултатно движимите културни ценности в музеите и сходните им институции е необходимо:
- да се поощрява системното инвентиране и преглеждане на културните ценности, като се възприемат специализирани методики. Подробното документиране на музейните предмети е крайно необходимо, защото в случай на кражба, нелегален износ или подмяна, на националните или международни органи е необходима пълна информация за успешното издирване;
- да се поощрява маркирането на движимите културни ценности съгласно възприетите норми чрез дискретни методи, които предлага съвременната техника;
- да се изисква музеите и сходни институции да засилят дейността си за опазване от рискове чрез глобална система от практически мерки и технически съоръжения за сигурност;
- да се осигурява за всички движими културни ценности условия и форми на консервация, експозиция и транспорт, които ще ги предпазят от повреждане и разрушаване и по-специално от топлина, светлина, влага, замърсяване, различни химически и биологически агенти, вибрации, удари и др.;
- да се предоставят на музеите и сходните институции необходимите кредити за осигуряване на споменатите по-горе мерки;
- да се вземат необходимите мерки всички консервационни работи да бъдат осъществявани според традиционните техники, които са най-добре приспособени за съответния вид културни ценности, или съгласно най-напредналите научни и технически методи;
- на служителите по поддръжката следва да се осигури необходимото обучение (вкл. и за охрана) и да се изготвят правила, определящи начина на изпълнение на техните функции;
- да се организират постоянни стажове за подготовка на кадрите за опазването, консервацията и охраната;
- да се обезпечи необходимата подготовка на музейните работници, за да могат в случай на бедствия да участвуват резултатно в спасителни операции, осъществявани от компетентни служби;
- да се поощрява публикуването и разпространението сред ръководителите на научна и техническа информация за най-новите аспекти на опазване, консервация и охрана на движимите културни ценности (при нужда и като поверителни документи);
- да се публикуват норми за осъществяване на мерки по охрана на музеите и обществените и частни колекции и да се поощрява тяхното приложение.
Движимите културни ценности включват не само музейни предмети съхранявани в държавните музеи, но и колекции, които са частна собственост. За опазването им трябва да се предвидят съответните държавни мерки за подпомагане на собствениците, както финансово, чрез данъчни облекчения, технически - специални системи за охрана и срещу пожар, методически - инвентаризиране на сбирките и съответното им документиране съобразно приетите стандарти и т.н.
Голяма част от движимите културни ценности са разположени в религиозни сгради и археологически обекти. За да се опазят от кражби и изнасяне зад граница паметниците трябва да се съхраняват в музеите или в специални помещения на археологическите обекти, но надеждно охранявани.
За да се пресекат всички опити за нелегален износ на културни ценности между държавите е необходимо да се сключат международни договори за сътрудничество в юридическата област, да се създадат и механизми за бързо информиране и пресичане на незаконните действия. Специално внимание трябва да се отдели на развитието на консервацията и реставрацията на движимите културни ценности.
През последните две десетилетия особено активна е ролята на Съвета на Европа за опазването на културно-историческото наследство на Стария континент. Стремежа на Република България да се присъедини към всички европейски структури налага тя да приеме основните нормативни документи отнасящи се до наследството и да ги прилага на практика. Така ще се даде най-сигурният сигнал за готовността на страната да прилага европейските стандарти и в областта на опазването на културно-историческото наследство на България.
През януари 1992 г. в Малта се провежда трета по ред Европейска конференция на министрите отговарящи за културното наследство.  На нея се обсъждат широк спектър от проблеми за опазването на архитектурното и археологическо наследство. Още през 60-те години и след първата конференция на министрите, отговарящи за културното наследство, Съветът на Европа организира през 1969 г. срещи на експерти за изработване на принципи за “Цялостно опазване на наследството”, формулирани в Европейската харта за архитектурно наследство и утвърдени по време на европейските форуми “Архитектурно наследство” през 1975 г. и “Възраждането на града” през 1980-81 г. Основната цел е възраждане на старите градски центрове, нова функция на съществуващото наследство и запазване на социалната среда в историческите квартали.
През 1985 г. в Гренада се приема Конвенция за опазване на архитектурното наследство на Европа, а през 1991 г. Комитетът на министрите към Съветът на Европа приема препоръка към държавите-членки относно финансирането на консервацията на архитектурното наследство. Така секторът на архитектурното и археологическо наследство по естествен път се включва и в двете основни съвременни мисии на Съвета на Европа - подкрепа на европейската културна идентичност и търсене на отговора на големите “проблеми на общностите”. Тази област става обект на особен интерес за страните от Централна и Източна Европа, които постепенно се присъединяват към Европейската културна конвенция, а в последствие и към Съвета на Европа.
Съветът на Европа поддържа съвременно разбиране за наследството, което не се ограничава с големите архитектурни паметници - катедрали, дворци и замъци, а включва и съставни части на застроена околна среда - стари градски центрове, селскостопански комплекси, техническо и индустриално наследство, архитектура на ХIХ и ХХ век. В програмата за опазване на наследство са включени и движимите паметници. Разработва се програма за сътрудничество между националните и международни документационни центрове за културно наследство. Със цел да се повиши интереса на публиката и да се доближи до собственото й културно наследство, Съветът на Европа съдейства за организирането във всяка страна-членка, по едно и също време, на Европейски дни на културното наследство. Така се популяризират местните паметници и се увеличава туристическият поток, поставя се началото на организиран, качествен културен туризъм. За тази цел се приема и проект “Европейски културни маршрути”.  В тях са включени пътищата на древните цивилизации и на икономическия и културен обмен в близкото и далечно минало.
Приети са редица Европейски конвенции и препоръки за опазване на културното наследство, както и многобройни решения и доклади на различни общо европейски институции.
Международните конвенции за опазване на световното и национално културно наследство са задължителни за страните подписали ги. Всяка държава-членка приела дадена конвенция, трябва да изготви и своето вътрешно законодателство съобразно международните договорености. По такъв начин в повечето страни ще се достигне до едни и същи строги нормативи относно опазването и съхравянето на културното наследство за бъдещите поколения.
Република България е подписала повечето международни конвенции за опазване на наследството. За съжаление, не всички международни изисквания са намерили място във вътрешното законодотателство. В България все още съществува специфичен понятиен апарат в областта на музеологията. Българската музеоложка школа все още не разполага със собствени теоретични разработки в областта на терминологията и за това се употребяват различни термини за едни и същи цели. Стремежа на българското общество за присъединяване към Европейските структури, включително и в областта на културата, неизменно ще доведе до възприемане на съответните норми и термини и в областта на музеологията. По такъв начин и българската музеология ще се изравни с останалите европейски музеоложки школи и ще даде своя достоен принос относно опазването на националното и световно културно наследство.