ГЛАВА ТРЕТА. МУЗЕЙНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРИЯ

НАЧАЛО НА МУЗЕЙНОТО ДЕЛО ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Със стремежа за възстановяване на историческото минало през Възраждането се заражда и движение за издирване и съхраняване на всички писмени и веществени паметници от българското минало.  Самият Паисий при написването на “История Славяноболгарская” издирва в Атонските манастири и зад граница документи на българската държава и нейните владетели. Запознава се и с произведенията на Мавро Орбини и Цезар Бароний.  Като доказателство за славното ни минало Паисий използва руините на средновековните ни манастири, църкви и крепости. През ХVIII и особено през ХIХ век всички наши възрожденски деятели, независимо дали са просветители, борци за църковна независимост или революционери, посвещават една голяма част от дейността си за издирване и събиране на историческите ни паметници.  Важна крачка за координирането на тази патриотична задача играе създаденото през 1869 г. Българско книжовно дружество в Браила.
Връщането към историческите корени на българската държавност преди всички прави Паисий, но още по-ярък е стремежа на неговите последователи да се разпространява История славяноболгарская. До нас са достигнали над 60 преписа и 13 преработки от първата половина на ХIХ в. През 20-те години на ХIХ в. сред емигрантските среди в Одеса започва да се обсъжда и отпечатването на научно издържана българска история. Големи надежди се възлагат в това отношение на Ан.Кипиловски, но през 1844 г. Христаки Павлович публикува своя прочут “Царственик” и с това се слага края на един активен период на издирване и публикуване на документи за историята на българската държава.  Целият този процес от края на ХVIII и нач. на ХIХ в. свидетелства за едно ново отношение към българските паметници и исторически документи.
Сред първите възрожденци посветили голяма част от дейността си за издирване на българските старини е Васил Априлов (1789-1847). Той е привърженик на идеята, че самите българи трябва да изучават своята история и да я популяризират, а не да чакат на чуждестранните учени. Ето защо В.Априлов насърчава Неофит Рилски да препише Рилската грамота на цар Иван Шишман, за което му изпраща и специална прозрачна хартия за да направи точно копие на уникалния средновековен документ. В кореспонденцията си с този велик български просветител, Априлов многократно го поощрява да издирва исторически документи, монети и други находки за миналото на Габрово и страната. Във връзка с писмото на Юрий Венелин от 9 октомври 1837 г. , в което е разработена програма за проучване на историята и културата на българският народ, Априлов привлича многобройни съратници от емигрантите в Одеса и Букурещ, както и от българско. Така той се налага като координатор на всички българи взели при сърце опазването на историческите ни древности и ратуващи за написването на една научна история на българския народ и държава. Ето защо той пише в увода на своята “Деница новоболгорскаго образования”, че изследването на България в историко-етнографско отношение трябва да се възложи на “природни българи”, които знаят добре езика и нравите и могат да предразположат своите сънародници да им доверят скътани драгоценни старини.  Сред най-активните радетели на тази идея са Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Емануил Васкидович, Райно Попович, д-р Петър Берон, Захари Зограф, А.Кипиловски, Захари Круша, архимандрит Анатолий и мн. др.
Създаването на първото светско новобългарско училище е най-достойното дело на Васил Априлов. Чрез образоването на българчета от всички краища на поробеното ни отечество се създават благоприятни условия за разширяване ограмотяването на нацията. Завършилите Габровското училище, а по-късно Априловската гимназия са гръбнака на възрожденската ни интелигенция. Всички те стават учители или свещеници и вземат участие в борбите за църковна независимост и освобождението на България. Голяма част от тях се включват в издирването на български старини по местоживеене и така към местните училища и читалища започват да се натрупват паметници свързани със средновековното могъщество на България и моменти от по-новата й история.
През 1845 г. Априлов издава в Одеса “Български грамоти”, където наред с четири други документа включва и оригиналният текст на Рилската грамота на Иван Шишман заедно с превод и коментар на документите.  Васил Априлов е първият българин публикувал части от Ватиканския препис на Манасиевата хроника – един от малкото запазени средновековни паметници на българската книжнина. В своя основен труд “Деница ново-болгорского образования”, той прилага копие на началната миниатюра на Манасиевата хроника.  По-късно проф. Марин Дринов ще направи академично проучване на този извор за българската средновековна история.
Васил Априлов не е само обикновен събирач на старини, макар самият многократно до подчертава, че не е професионален учен, а и един задълбочен изследовател на нашето минало. В основата на всичките му проучвания както за историята на родно Габрово, така и за цялостната ни национална история, лежат изследванията на археологическите паметници останали по нашите земи. Така например, той проявява интерес към руините край Месемврия, Анхиало, Копривщица, с.Стъклен (Нове), Трапезица и Солун. Така Априлов много преди Ф.Каниц и братята Шкорпил дава сведения за римския град Нове, двадесет години преди изследователите на Велико Търново д-р В.Берон и д-р Хр.Даскалов посочва българските надписи от църквата “Св. 40 мъченици”. Наред с големите му приноси в областта на новобългърската просвета Васил Априлов е първият наш възрожденец, който през 30-40-те години на ХIХ век, осъзнава голямото значение на веществените паметници от нашето минало и насочва вниманието на мнозина свои сподвижници в страната за да ги използват в подкрепа на националното ни самочувствие. За успехите му в тази насока свидетелстват публикуваните материали в рубриката “Славянски древности” в първото наше списание “Любословие” в периода 1844-1846 г.  Така В.Априлов си извоюва всепризнатия авторитет на един от идейните вдъхновители на българското движение на любителите на историческите “древности”.  Той е инициатор и на идеята в Одеса да се съсредоточат по-важните новооткрити ръкописи - “царствениците”, за да могат да бъдат проучени и публикувани с помощта на български и руски учени.
За да се осъществи тази идея, през 1838 г. Одеският просветен кръг изпраща в България Лазар Стойков Петрович (Калоферец). Лично В.Априлов го инструктира през кои градове да премине, с кого да се свърже и кои исторически места да посети. Специално се обръща внимание да се опишат руините на столицата на Втората българска държава, включително и на Трапезица. За съжаление подробности около тази първа по рода си научна командировка на българин подпомогнат от видни възрожденски дейци живеещи в Одеса не са известни. Втора подобна задача е възложена на Спиридон Палаузов през 1844 г., а на следващата за Габрово заминават Николай Хр. Палаузов и Васил Рашеев. Тези две експедиции се оказват твърде успешни за одеските българи, издирени са и доставени в Русия важни исторически документи - Синодика на цар Борил, препис от ХIV в. и препис на житието на Св. Кирил Философ от Рилския манастир.
Мнозина последователи на Априлов се заемат с поселищните проучвания на родните си места. Така например в първият български вестник през Възраждането – “Български орел” през 1846/1847 г. се отпечатват описания на Котел, Самоков, Рилският манастир и др. На древната история на прабългарите се спира и сп.”Мирозрение” през 1850 г. Като цяло повременният български печат през Възраждането отделя основно внимание на българската история и паметниците свидетелствуващи за нея.
В.Априлов поддържа оживени контакти с много видни руски учени и слависти. Най-голямо влияние му оказва Юрий Иванович Венелин (1802-1839). За това свидетелстват и отделни писма от тяхната голяма кореспонденция запазени в Руските архиви. Така например в кореспонденцията им от 1837 г. основно място заема разработената програма за събиране на материали за българската материална и духовна култура.  Юрий Венелин има голямата заслуга за привличане на вниманието на учените слависти върху българският език и култура с трудовете си “Древните и сегашни българи” и “Зараждането на новата българска култура”.  В резултат на активното сътрудничество на одеската българска емиграция начело с Априлов с руски и западни слависти, те получават много лингвистични материали за съвременното (30-40-те години на ХIХ в.) състояние на българския език. В този раздел основно ни интересува отношението на Ю.Венелин към материалните исторически паметници свидетелствуващи за многовековната българска история. По време на пътуването му през 1830-1831 г. из българските земи, той се запознава на място с много от тях. Ето защо още през 1832 г. в писмо до ген.И.Н.Инзов – покровител на българите в Бесарабия, Венелин предлага да се образува специален комитет в град Болград, който ще се грижи за опазване на историческите паметници на българския народ и за подреждането им като научни материали. Така зад граница, в предвид турското иго, ще се създаде един народен, български музей. В него ще се събират материали от цяла България за да хвърлят светлина върху нейната история. Мнозина доброволни сътрудници ще събират старини и документи за историята на българският народ, които ще бъдат експонирани в музея при Болградската гимназия.
Друг руски учен, който последователно изучава България е Виктор Григорович (1815-1876).  През 1844 г. той е изпратен от Казанския университет да проучва южните славяни и главно българите. Обиколката му продължава и през 1845 г.  като включва Атон, Рилския и много други манастири, Воден, Битоля, Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Щип, Петрич, Мелник, Горна Джумая, Дупница, София, Пазарджик, Пловдив, Сопот, Карлово, Калофер, Казанлък, Габрово, Търново, Свищов и Русе. Неговото научно дирене се овенчава с голям успех, открити са такива важни старобългарски паметници като: житието на св. Климент Охридски, житието на св. Иван Рилски, слова на К.Костенечки, два хрисовула от края на ХIII в., както и един от цар Иван Шишман, грамотата на цар Иван Александър, Мариинското четвероевангелие и др.  Този огромен изворов материал В.Григорович изучава и обобщава в своя капитален труд “Очерк путешествия по Европейской Турции”.
В.Григорович получава първоначална подкрепа от одеските българи за своята научна командировка в българските земи. Затова той тръгва от Одеса за България. В Габрово, руския учен е посрещнат освен от местните възрожденски дейци и от двама представители на Одеския просветен кръг - Н.Хр.Палаузов и В.Н.Рашеев специално изпратени от В.Априлов да ревизират местното училище.  Там се разгръща оживена дискусия относно историческото минало на българския народ и задачите пред съвременните му изследователи, както български, така и чужденци.
Последовател на Априлов и Венелин е д-р Христо Даскалов (1832-1863).  Краткият му живот е наситен с многобройни усилия за разкриване и опазване на българските исторически паметници. Даскалов получава широко образование в Русия, където учи над 10 години. Отначало той е стипендиант в Императорският лицей в Одеса, а по-късно следва в Санкт Петербург и Москва. Свързва се с руските учени Хилфердинг, Срезневски, Бодянски, Буслаев, Погодин и едни от основателите на Руския исторически музей братя Уварови. Под тяхно влияние той се впуска в издирване и изследване на български документи и паметници. В резултат на това са публикувани в руският печат няколко негови обширни статии критикуващи гръцкото духовенство и неговият стремеж да се заличи всичко българско. В статията си “Возрождение болгар или реакция в Европейской Турции” отпечатана в сп.”Русская беседа” през 1858 г.,  той подчертава стремежа на българите да съхранят всеки български паметник като историческа светиня, на която ще дойде времето за да проговори в подкрепа на българската история. Тази статия, както и “Турски работи” отпечатана през 1858 г. в “Русский вестник”  довеждат Даскалов до остър спор с Руският Св.Синод относно фанариотите и тяхната дейност за унищожаване на българските ръкописи и паметници.
Едно от най-важните изследвания на д-р Хр.Даскалов е “Открытия в древной столице болгарской Тырнове”, публикувано през 1859 г. в отделна книжка след изнасянето му като доклад пред Дружеството за история и руски археологически древности при Московския университет. В проучването се обръща внимание на трагичното състояние на средновековните паметници в Търново.  Най-подробно е изследвана църквата “Св. 40 мъченици”.  Според Даскалов, тя е Великата Лавра съхранила безценни паметници от средновековната ни история. Даскалов прониква в нея (църквата е превърната в джамия от завоевателите) и преписва надписите от колоните на Омуртаг и Иван Асен II. По този препис Г.С.Раковски публикува в брошурата си посветена на Асеневци надписа на Иван Асен II. Даскалов заснема плана на “Св. 40 мъченици” и на църквата “Св. Петър и Павел” и ги прилага към публикацията си. Подробното описание на църквите в Търново и другите паметници е много важно за нас днес, тъй като с времето, а и с унищожителното земетресение от 1913 г. много от тях са заличени.
След завършване на образованието си д-р Христо Даскалов е назначен на дипломатическа работа в Белград. Там той работи в тясно сътрудничество с Г.С.Раковски не само за съхраняване на българските паметници в поробеното ни отечество, но и за неговото освобождение. Поради тези причини, скоро той е обявен за “неблагонадежден” от руските власти и преместен на работа в Бейрут, където умира в разгара на творческите си сили през 1863 г. Неговото дело е продължено от съратниците му заедно с които създават по време на следването си “Московска дружина”.  В нея влизат видните наши възрожденски деятели – Марин Дринов, Райко Жинзифов, Васил Друмев, Любен Каравелов, Нешо Бончев, Васил Попович, Коста Везенков, Петко Каравелов и др.
Най-близък съратник на д-р Христо Даскалов е Васил Попович (1833-1897) родом от Ямбол.  Те заедно следват в Санкт Петербург и в Медицинският факултет на Московския университет. В.Попович проявява по-големи наклонности към литературна и критична дейност и затова се прехвърля във Филологическия факултет. В своята рецензия за научното списание “Български книжици” той се спира на паметниците на древната българска книжнина запазени в църкви и манастири. При проучването на които ще се разкрият нови страници от нашата история. Същевременно Попович подчертава, че изследването на българското културно и историческо наследство трябва да се извършва в тясна връзка с културата на останалите славянски народи, защото то не се е откъсвало от нея. Тук проличава влиянието на руският учен Фьодор Иванович Буслаев (1818-1897), който въвежда паралелното изучаване на стилове в литературата и в изобразителното изкуство. Като негов последовател Попович по-късно изследва българската живопис и специално картините и литографиите с исторически сюжети на Николай Павлович. Васил Попович извършва и огромна събирателска работа на стари надписи, фолклорни и етнографски материали. Той извършва проучване и на народните песни в Македония.
Георги Стойков Раковски (1821-1867) е сред най-заслужилите български възрожденски дейци посветили се на издирването и опазването на историческите ни паметници.  Неговия основен принос в нашето Възраждане е несъмнено създаването на българската революционна идеология, но за да достигне до нея, той извървява дълъг и ползотворен път свързан на първо място със самоосъзнаването ни като народ, потомък на славна история. Още като ученик в Куручешме в него се заражда интереса към българската история. В кореспонденцията си с Райно Попович, бивш негов учител, Раковски отбелязва откритите от Венелин и Априлов български старини. По време на неговото четничество в Котелския Балкан през 1854 г., той проучва много манастири и руини дирейки исторически паметници. В писмото си до Иван С. Иванов Раковски описва своите дирения на стари ръкописи, църковни книги, надписи, летописи и др. исторически паметници.  Укривайки се при близките си в Котел той записва народни песни, легенди и предания. От това време е запазена голяма тетрадка с надпис “Приписки от разни старовременни български ръкописи”.
Най-важното дело на Раковски в областта на събирането на исторически сведения и паметници е отпечатаният през 1859 г. в Одеса “Показалец или ръководство как да ся изискват и издирят най-стари ч ърти нашего бития, язика, народопоколения, старого ни правления, славного ни прошедшее и проч.”.  В своето “ръководство” за събиране на автентичен изворов материал на терена той набляга на издирването на ръкописи, паметници сред руините на царските градове в околностите на Преслав, Търново, Варна, Средец, Охрид и др. За да се публикуват историческите открития по нашите земи Раковски започва издаването на списание “Българска старина”.  В първият му и за съжаление последен брой, той отпечатва над 200 страници фолклорни материали. В историческите си изследвания посветени на Асеневци посочва, че когато се съберат на едно място всички открити до тогава паметници и се открият нови, чак тогава ще може да се напише цялостна история за славния на българите Асенов век.  Принуден до края на живота си да работи в емиграция, Раковски създава голяма кореспондентска мрежа в родината чрез която продължава да събира богат исторически и етнографски автентичен материал, голяма част от който публикува, а друг остава в архива му.  Най-близки негови сътрудници са Цани Гинчев, Д.Душанов, Ст.Вълков от Жеравна, П.Златев от Русе, Христо Ненчев от Болград, Драган Цанков в Цариград и др. За страстта към откривателство говорят самите негови думи, че не може да има по-сладко занимание от издирването на древности от миналото на народа ни.
Петко Рачов Славейков (1827-1895) посвещава целият си живот на издирване, събиране и публикуване историческите български драгоценности, фолклорни и етнографски материали.  Сам обхожда голяма част от българските земи. Две седмици проучва развалините край Преслав, обикаля по поречието на Искър до Черепишкия манастир и другаде. В резултат на тази си събирателска работа Славейков написва “Землеописан словар на целокупното българско отечество”, който за съжаление изгаря в Стара Загора заедно с библиотеката, ръкописите, кореспонденцията и малката му музейна сбирка през 1877 г.
П.Р.Славейков сътрудничи на голяма част от повременният български печат през Възраждането. Самият той е издател на един от най-продължително излизалите вестници с голям тираж – “Марица” (1866 – 1872 г., излизат общо 313 броя получавани от около 3 600 абонати) и на в-к “Гайда”, в-к “Будилник”, сп.”Читалище” заедно с Марко Балабанов, Лазар Йовчев, Тодор Икономов, С.С.Бобчев и Драган Цанков.
Във в-к “Гайда” има рубрика “Нрави и обичаи”, в която Славейков се спира на обичаите, които започват да се забравят, сред тях са “Коладни”, “Ладанки”, “Влачугни”, “Кумичания”, “Джаламаре”  и др. За да не се заличат от народната памет тези традиционни обичаи, както и да се запази фолклорното ни богатство, той изготвя и публикува в “Гайда” и “Македония” Програма с указания до българските читалища за събиране на фолклорен и исторически материал, описване на паметници и издирване на архивни документи. Така се появява първото ръководство за създаване на музейни сбирки при читалищата още преди Освобождението.
Изключително голямо място на страниците на в-к “Македония” е отделено на проучваането на отделните български селища. Общо са описани три каази и 82 селища. Идеята за събирането на този огромен материал принадлежи изцяло на П.Р.Славейков. Той се обръща към “почтените господа-любители на народното просвещение” за активно съдействие при издирването на описания на селища за съставяне на “Географически словар”.  За правилната и пълна събирателска работа той публикува Въпросник съдържащ 17 въпроса относно историята и сегашното състояние на селището. Включени са и въпроси засягащи просветното и културно развитие, както и традиционните обичаи. Интерес представляват такива въпроси свързани с училищата, учителите и по каква метода преподават, както и и за свещениците, “колко и с какво поведение” са. Веднага след публикуването на Въпросника е отпечатано “Описание  на Драмската кааза”. В него съвсем накратко е описан гр. Драма и околните 70 села.
През 1864 г. Славейков публикува във в-к “Гайда” Асеновият надпис при Станимака, както и редица преписи на стари ръкописи и надписи от църкви и манастири. През 1866 г. отпечатва писмото на Васил Априлов от 15 май 1845 г., с което той се обръща към съотечествениците си да пазят историческите ни драгоценности и да ги изваждат на бял свят чрез българските вестници. За това Славейков дава пример, като на страниците на в-к “Македония” публикува дописки за открити старини и надписи. Самият той разработва “Исторически изследвания за славяните и българите”. На страниците на сп.”Читалище” Славейков разглежда русалийските празници, а като сътрудничи на сп.”Ден” публикува проучването си за пролетните обичаи. Големите трудности с които се сблъсква Славейков при обиколките си из България за издирване на исторически паметници, както и на етнографски и фолклорен материал, са най-красноречиво описани от него в писмото му до Г.С.Раковски от 25 юли 1858 г. Там той посочва, че в градовете всичко е потрошено, погърчено и потурчено. Единствено в горите и съсипаните манастири може да се открие нещо ново за историята ни, но затова трябва три години един способен българин да обходи всичката Стара България.
След Освобождението Славейков използва всеки свой държавен пост за да подкрепя запазването на паметниците на културата и развитието на археологията. В сп.”Наука” той публикува “Няколко думи за Пловдив”, където в три последователни книжки проследява историята и археологическите паметници на Пловдив и областта. Въз основа на сериозни проучвания на тракийското племе беси, той отпечатва “Нещо за Бесапара”. В Периодично списание на Българското книжовно дружество излиза студия за Арбанаси, както и изследванията му за Преслав, първото училище в Търново, за Трявна и тревненци през Възраждането и др.
Българските революционери през Възраждането са едни от най-ревностните защитници на историческите ни паметници. Христо Ботев (1848-1876) съхранява старателно своя личен архив, като моли своя приятел Иван Драсов да пази тяхната кореспонденция.  Съзнавайки смъртната опасност на предстоящите битки с турците, Ботев предава на парахода “Радецки” личният си бележник на Д.Горов и така той е спасен.  Предполага се че по време на похода до Околчица войводата е носел и друг важен архив от документи, но до нас не е достигнало нищо.
Ненадминат в своята грижа за опазване на комитетските книги и архиви е Васил Левски (1837-1873). Той въвежда входящите и изходящи дневници за писмата до революционните комитети, както и да се снемат копия от всички писма преминаващи през Турну Мъгуреле, където довереният му съратник Данаил Попов единствен има правото да чете всички писма и да ги преписва.  Личният архив на Левски по една щастлива случайност не попада в ръцете на турците в Къкрина при залавянето му.  След Освобождението Захари Стоянов се погрижва за неговото съхраняване за поколенията.
Любен Каравелов (1837-1879) е сред най-дейните изследователи на българския народен бит и култура.  Той е първият наш етнограф работещ със строги научни критерии. За да разшири събирателската работа в страната публикува “Ръководство за фолклорни проучвания и съобщения”. Още като студент в Московския университет Каравелов издава през 1861 г. първа част от замисления тритомен труд “Паметници на народния бит на българите” . В революционните вестници които издава засяга и издирването на оригинални исторически паметници, които трябва да се съхраняват в специални хранилища, първообрази на музеите, в които научно да се обработват събраните материали. Като има предвид трудните условия в страната, непозволяващи създаването на истински музеи, той призовава българските изследователи да се насочат към ония клонове от историческата наука, които без помощта на музеи могат да проучват живия материал, живите източници и хронографи, т.е. да се събира етнографски материал от народа. Според Каравелов това е едната половина от историята ни. В редица свои трудове той се спира на архитектурните български шедьоври. Едни от най-живописни са описанията му на копривщенските къщи. В своята белетристика често се спира на архитектурните достойнства на нашите църкви и манастири. С особена сила го привлича нумизматиката. Издирвайки стари монети той се натъква и на сведения за съществували по нашите земи стъклени монети.
Както в останалите европейски страни, така и в Османската империя през ХIХ век започва събирането на исторически паметници за създаване на Музей на империята. Турските власти предприемат широка кампания, главно чрез правителствените вестници, за събиране на паметници от всички краища на империята, включително и България. Особен интерес се проявява към стари монети и еничарски костюми. Любен Каравелов от страниците на в-к “Свобода” остро критикува създаването през 1852 г. на Музея на империята и българите които му сътрудничат.  Той призовава да се издирват българските, а не османските паметници и те да се изучават задълбочено, като се използват за повдигане на националното ни самочувствие. Каравелов се отнася много отговорно и към документите на Българския революционен комитет /БРЦК/, благодарение на което до нас са достигнали една голяма част от тях. За съжаление личният му архив макар и запазен след Освобождението е разпокъсан и разпилян, главно по политически причини.
Един от най-дейните съратници на Г.С.Раковски е Цани Гинчев (1832-1894). Те живеят заедно в Одеса и благодарение на събраният материал за народния бит отпечатват само една малка част от него в “Показалеца”.  От Ц.Гинчев научаваме за частната музейна сбирка “старинар” на Тодораки от Враца и създателят й неговият баща. Проучва старините в Арбанаси, Лясковец, Търново, Оряхово, Силистра и Балчик. Гинчев сътрудничи на Иречек при неговите пътувания по България, като го запознава и с колекцията си от монети и латински надписи.
Един от най-всеотдайните издирвачи на български старини, ръкописи и монети е търновеца Стефан Пенев Ахтар (1806-1860). Той ще остане в нашата история с голямото си откритие, на един от най-важните ни средновековни ръкописи - Синодика на цар Борил.  След неговото откриване, през 1845 г. Ст. Ахтар веднага го предава на представителя на одеските българи - Николай Хр. Палаузов, племенник на съратника на Априлов - Николай Палаузов. Така този изключително важен с историческото си съдържание извор за Втората българска държава попада при българите в Одеския просветен кръг и с него работят Васил Априлов и Спиридон Палаузов, който прави и първите научни публикации на Синодика.
Според акад. Ю.Трифонов, Ст. Ахтар е “първи български археолог”.  Той насърчава П.Р.Славейков да издирва монети и да описва старините. Предполага се, че Ст. Ахтар е насърчен да събира на веществени исторически паметници от столицата на Втората българска държава от Васил Априлов, с когото е поддържал тясна връзка, за което недвусмислено говори изпращането на Синодика по специален пратеник на Априлов. През 1843 г. чрез габровеца Иван Калпазанов, той изпраща до своя приятел Константин Фотинов, три царски печата. Изричната му заръка е, те да бъдат литографирани и отпечатани в “Любословие”, за да радват, както пише Ахтар, всеки, който желае “просвещение нашему роду”.  В Смирна изпраща непознатия днес ръкопис “Владишки филади”. При посещението на руския славист Виктор Григорович във Велико Търново, Ахтар му подарява 13 стари монети.  В своята лична колекция от старини Ст. Ахтар притежава освен монети и ръкописи, още и една плетена желязна ризница, сребърни пафти и редица други уникати.
Сред нашите възрожденски дейци посветили се на издирването и запазването на историческите ни паметници, ръкописи, народни песни, приказки, пословици и гатанки са и братя Миладинови, В.Чолаков, К.Шапкарев, Ил.Блъсков, Ст.Шишков, Ив.Драгнев, Ив.Драгоев, С.Робовски, Ив.Стефчов, Р.Жинзифов, Н.Бончев, П.Тодоров, Г.Петров и мн. др.
За откриването на много исторически паметници допринасят и многобройните краеведски изследователи, главно местни учители. Те събират народни песни, приказки и легенди. Търсейки чрез тях споменавани местности, те се натъкват на руините на съществували през средновековието крепости и манастири. Така се раждат поредица от землеописания на отделни краища през Възраждането. През 1856 г. Цвятко Недков изпраща в Москва “Описание на Габровската кааза”. Е.Васкидович, Н.Павлович, Д.Начевич, Хр.Филчев, Г.Владикин и др. проучват историята на Свищов. В.Чолаков издава през 1866 г. историко-географско описание на Панагюрище. Д.р Хр.Даскалов посочихме, че изследва средновековната българска столица Търново.
Първи проучвания на Пазарджишкия край прави Стефан Захариев (1810-1871). След като изследва руините на стари крепости, църкви и манастири, той събира огромен фолклорен и етнографски материал обобщен в “Географско-историко-статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза” издадено през 1870 г. във Виена.  В него Захариев описва многобройните археологически паметници, както и събраният от него материал. Всичко това той подрежда в малка музейна сбирка включваща ръкописи, монети , надписи и др. паметници. Ст.Шивачев от Бургас е ревностен събирач на старини и изследовател на родния си край. Написаният от него ръкопис “Тракия” остава непубликуван.  К.Ангелов издава през 1874 г. описание на град Видин. В него той обстойно се спира на Видинската крепост, църквите и манастирите в града и околностите. Неговият съгражданин Я.Ковачев притежава богата нумизматична сбирка от монети сечени при българските владетели Ив.Шишман, Светослав, Асен и Иван Асен II. В Разградския край особено активно издирва старини Анани Явашев.  През 1869 г. той участва в археологически разкопки на надгробна могила край Разград. През 1875 г. излиза описанието на с.Бояна. Авторът Цанов, подчертава изключително интересната архитектура, стенописи и надписи на местната черква. Първите краеведски изследвания в Родопите се извършват от Ст.Шишков и Хр.Попгеоргиев.
С особени заслуги за опазването на нашите старини е и първият български академичен историк Марин Дринов (1838-1906). През 1858 г. той постъпва в Московския университет и с голяма любов се посвещава на изучаването на историята на славянските народи и на първо място на българския като част от славянството.  От 1867 до 1869 г. работи в Прага. Първите му изследвания са посветени на борбата за църковна независимост. За разкриване на най-важните факти от средновековната ни история М.Дринов работи в най-големите европейски библиотеки и архиви. В архивите на Неапол открива търговски договор на Иван Александър с Венеция от 1347 г., писмо на същият български владетел до венецианския дожд Андрей Дандало от 1352 г., но най-важното негово откритие е Манасиевата хроника, която той преписва, а специален копист снема прекрасните и миниатюри.  Всички свои открития М.Дринов публикува в “Периодическо списание” на Българското книжовно дружество, чийто учредител той е през 1869 г.
През 1869 г. М.Дринов отправя чрез в-к “Право”, в-к “Македония” и сп.”Летоструй” – “Писмо до българските читалища”.  В него се отправя апел за опазване на историческите паметници и читалищата да се превърнат в онези центрове в които да се съхраняват те. В писмото се посочват Правила за описание на старите български ръкописи, включващи къде се е намирал ръкописа, неговото съдържание, материала на който е написан, датировка, както и дали има приписки, миниатюри и др. В отговор на това обръщение към редица читалища се създават първообразите на музейни сбирки. Така например, учителят В.Манчов подарява на Свищовското читалище няколко ръкописа, в Габровското читалище се създава специално дружество от учители и граждани за издирване и създаване на сбирка от старини.
Създаването на Българското книжовно дружество в Браила през 1869 г. се превръща в оня необходим център за ръководство на цялостната дейност по издирване и съхраняване на писмените и веществени паметници на българската история.  Още в първия Устав на българското книжовно дружество в чл. 6 е посочено, че една от основните цели на дружеството е постепенно да се направи сбирка от разни български и чужди книги, ръкописи и други подобни знаменитости, които да съставляват старинний кабинет, неотлъчим от библиотеката.  Тази идея на основателите на Книжовното дружество е горещо приветствана от К.Иречек, който в писмото си до годишното събрание през 1872 г. посочва, че трябва да се създаде една книгохранителница и един музей, в който да се събират и вардят с особена грижа българските старини.
Най-активно призовава своите читатели сп.”Читалище” да изпращат всички старини в Българското книжовно дружество в Браила. През 1871 г. постъпва архива и библиотеката на закритото през 1865 г. Московско българско дружество. Стоян Робовски и Николай Павлович предават писма на Неофит Рилски. Така постепенно се създава архив на Книжовното дружество пренесен в България след Освобождението, в него се съхраняват писма и документи на Браилската община за времето от 1859-1863 г., ръкописи документи на д-р Петър Берон, Михаил Попович, Сава Филаретов, Васил Друмев, Райко Жинзифов и др.  Важна роля за пропагандиране на събирателската работа на български старини играе и “Периодическо списание”. В неговият първи брой се призовават всички българи да положат усилия за събиране на исторически, фолклорен и друг материал за изучаване на народната ни словесност и история.  В едно писмо от 20 декември 1874 г., съхранено в архива на Книжовното дружество изрично се посочва, че е положено началото на български “музеум”. От различни източници се разбира, че първоначално сбирката разполага освен с посочените архивни документи и с нумизматична колекция предадена от Иван Кършовски и допълнена с други дарения на монети. Първите природо-научни материали постъпват от дарението на княгиня Елисавета Голицина – морска сбирка и минерали.  Рускинята Карнова поръчва за този български музей да се направят в Рим копия на миниатюри от български ръкописи.
Трябва специално да се отбележи, че издирването, събирането и изпращането на исторически паметници зад граница не е безопасно дело. От средата н ХIХ в. Османската империя започва постепенно да ограничава износа на археологически и исторически паметници. Поставя се началото на събиране на антични и други паметници за създаване на Археологически музей в Цариград. По нашите земи през 1854 г. се създава държавен музей във Видин. Той разполага с голяма колекция оръжия. Още по-организирано става издирването на исторически паметници след Кримската война. Турските власти издават Правилник за издирване на антики, Заповед за събиране на археологически паметници и наставления за вида и стойността на старите монети. Тези нормативни актове ограничават нашите възрожденски дейци свободно да издирват и съхраняват българските старини. Често те в дълбока потайност дирят в руините на крепости и манастири оцелелите надписи и други паметници. В писмото си от 25 юли 1858 г. до Г.С.Раковски, П.Р.Славейков пише, че този който ще дири старини трябва от убийство твърде да не го е страх, да се престори на присадник на шарка да ласкае турците и да ги лъже, а българите да придумва и изпитва за всяко едно нещо.  От това писмо се разбира пред какви рискове се изправя всеки който тръгва да издирва старини в Османската империя.
С особени заслуги към движението за опазване на българските старини и събирането им в един музей има Иван Попкиров Кишелски (1826-1880).  През 1856 г. той изготвя “Записка за необходимостта да се учреди при Одеското училищно настоятелство хранилище на южнославянски и други древности и изложба за взаимните отношения между Русия и България”.  Освен това той има идея в България да се създадат отделни “общества” – археологически, историко-географски и др. Те ще трябва да изследват различните писмени и веществени български паметници. Крайният резултат на това родолюбиво дело ще е създаването на общобългарски “Музей на древностите”.
Упоритата събирателска работа на плеяда възрожденци през първата половина на ХIХ век се увенчава с реален успех. На 30 януари 1856 г. при читалището в Свищов се урежда първия български музей.  За това свидетелстват и запазените и съхранявани в читалището и до днес документи.  Подготовката за това важно начинание започват още през 1855 г. След като се пуска подписка за дарения на 30 януари 1856 г. в дома на Д.Начович се свиква учредително събрание на което присъстват и Ем.Васкидович, Г.Владикин, Хр.Филчов.  Водени от високи патриотични чувства учредителите решават да създадат едно “читалище-музеум”, което да бъде “книгохранителница, съставена от разни езици и стари останки и ръкописи”. Според спомените на В.Манчов, тази сбирка е трябвало да се превърне в общобългарски музей в който да се събират от целия Балкански полуостров оцелелите наши народни паметници, пергаменти и стари ръкописи, български монети и др.
За учредяването на първият български музей в-к “Турция” съобщава в 49 брой през 1856 г.  Постъпват и първите дарения – Ем.Васкидович предава стара ръкописна книга, В.Манчов – една литургия на пергамент и няколко ръкописа, подаръци изпращат – “Царигрдски в-к”, Сръбското книжовно дружество и Руското консулство в Русе. През 1859 г. музеят разполага с 30 книги писани върху пергамент, 50 ръкописа върху хартия, няколко стари български монети и други старини.
Особени заслуги за развитието на Свищовският музей има Николай Павлович (1835-1894).  Големите му познания в областта на музейното дело се дължат на запознаването му с музеите на Русия, както и на посещенията в музеите на Мюнхен, Дрезден, Прага и Виена. В сътрудничество с Раковски той издирва стари български монети, десет от които прерисува за публикацията му за Асеневци излязла през 1860 г. След като се установява да живее в Свищов, Н.Павлович изготвя първата музейна мебел у нас, витрина-шкаф, в която се експонира нумизматичната колекция на Свищовския музей.  Стремежа му за разширяване на събирателската работа го навежда на мисълта, че е необходимо списване и издаване на едно списание “Български паметник”. Според Н.Павлович, то трябва да се отпечатва на български и немски за да могат българите и чужденците да се запознават с историческите ни паметници. Програмата на бъдещото списание е отпечатана във в-к “Право” през 1871 г. Тя е едно практическо ръководство за събиране на исторически, археологически, етнографски и художествени паметници. Рисувайки своите прочути исторически картини, талантливият български художник влага всичките си исторически познания, както за владетелите и героичното ни минало, така и битови елементи изразени най-често чрез народните носии.
Първите български светски художници са сред най-активните изследвачи на българските старини. Станислав Доспевски (1827-1877) проучва Бачковския манастир, предлага български монети на Ермитажа.  По време на следването си в Санкт Петербург той се запознава с богатствата на руските музеи. След завръщането си у нас се отдава на издирване на антични и средновековни паметници. Друг наш възрожденски художник, който се интересува особено много от народния бит и култура е Георги Данчов (1846-1908). Близък съратник на В.Левски и сътрудник на руския консул в Пловдив – Найден Геров.
През 1867 г. в Москва е открита голяма българска етнографска изложба.  По поръчка на Н.Геров за нея Г.Данчов рисува 40 големи битови рисунки, в които се откроява красотата на българските народни носии. За съжаление от тази първа по рода си изложба в чужбина до нас не е достигнал нито един оригинал. До 1944 г. в Етнографският музей се е пазила само една рисунка на Г.Данчов от Московската изложба – “Хоро”, но и тя е изгоряла по време на бомбардировките.  На откриването на Българската етнографска изложба в Москва присъстват видни слависти, като проф. Ф.И.Буслаев и С.М.Соловьов. От България пристига д-р Ив. Богоров, а реч при откриването държи живеещият по това време в Москва Райко Жинзифов. От името на Руското археологическо дружество приветствие към организаторите поднася С.М.Соловьов.
Първата етнографска изложба с автентичен материал е организирана през 1873 г. в Цариград от Благодетелното братство “Просвещение”.  Отдавна се предлага на Цариградското читалище да стане инициатор за събиране на българските старини и уреждането на един общобългарски музей. Още през 1867 г. Т.Кусев от Прилеп призовава читалищните дейци да създадат едно българско “старинарище”, за което изпраща четири старовременни сребърни монети.  По инициатива и на други българи от различни райони на страната започват да постъпват материали които се съхраняват в Цариградското читалище. Сред тях има носии, женски накити, предмети от ежедневния бит, инструменти, селскостопански инвентар и др. Натрупаните материали, както и ръкоделията на българските жени от над десет града са в основата на Етнографската изложба открита на 29 април 1873 г.  Тя има широк отзвук в повременният ни печат по това време и е приветствана от много видни възрожденци. Успехът на изложбата затвърждава убеждението на мнозина, че чрез подобни изложби ще се повдига националното самочувствие на българите и в крайна сметка ще се стигне до създаването на един Народен музей.
Читалищата в цялата страна се включват още по-ентусиазирано за събиране на старини и създаване на музейни сбирки. Веднага след Свищов в Шумен Сава Доброплодни създава през 1857 г. сбирка от археологически паметници. След изгонването на митрополит Вениамин, Добри Войников откупува стари черковнославянски книги и църковна утвар. Със съдействието на В.Друмев и П.Волов от гражданите се набират документи за еснафите и цялостният стопански и културен живот в града.
През 1856 г. се създава читалището “Постоянство” в Лом. Негов най-активен деец е Кръстьо Пишурка. Заедно с учителят Н.Първанов той издирва исторически документи, записват народен фолклор и създават малка сбирка от старопечатни книги и ръкописи.  В Панагюрище се създава читалище “Виделина” през 1865 г. В него започва активна събирателска дейност на старини. Във Велико Търново през 1871 г. е учредено читалище “Надежда”.  Според неговите основатели една от основните му задачи е да се събират старини с цел да се основе музей. Започва и кампания от лекции за историята на града за да се привлекат съмишленици. Поради липса на сведения за някои по-конкретни практически стъпки в тази насока, можем да приемем, че началото на музейното дело в града се полага едва след 1878 г., т.е. след създаването на местното Археологическо дружество. Най-богата от всички читалищни музейни сбирки през Възраждането е в Пазарджик. Местният краевед Ст.Захариев събира археологически паметници, монети, ръкописи, много документи. Всички те са подредени и описани в 60 дела. След неговата смърт всичките материали са предадени в Цариград на Българската екзархия. В навечерието на освобождението в Разград се създава археологическа сбирка под ръководството на местния учител А.Явашев.
По време на Възраждането възникват и няколко частни колекции на Хаджитошеви от Враца, С.П.Ахтар от Търново, Атанас Дукиади от Сливен, Георги Бодлев от Охрид и др. За съжаление тяхната понататъшна съдба е неизвестна. Според в-к “Дунав”, през 1876 г. в Русе е открит частен “анатомически” музей с препарирани животни.  В Пловдив италианеца Д.Текела притежава нумизматична колекция от бронзови монети от целия Балкански полуостров. Най-голямата частна колекция през Възраждането е на врачанският чорбаджия хаджи Тошо Ценович. Неговият наследник Димитраки хаджи Тошев и внукът му Тодораки Димитракиев Хаджийски продължават колекционерското му дело, като в навечерието на Освобождението колекцията брои стотици екземпляри ръкописи, старопечатни книги, монети, накити, църковна утвар, оръжие и др. веществени паметници.  Една голяма част от сбирката е предадена по-късно на Народната библиотека и на Народния археологически музей. Сред най-ценните паметници в тази частна колекция е Врачанското евангелие от ХIII век.
Началото на музейното дело в България се полага по време на Възраждането, най-плодотворния период в духовния живот на нацията ни. Основна негова опора са читалищата – един типично български културен феномен, който и до ден днешен стои зад местните краеведи и ги подпомага в събирателската и научноизследователската им работа. Читалищата и възникващите музейни сбирки към тях имат една основна задача – утвърждаването на българското национално съзнание. Чрез паметниците от нашето средновековие, чрез ликовете на славните ни царе възрожденските българи, четейки “История славяноболгарская” добиват онова национално самочувствие което ги подтиква на борба с фанариотите и поробителите. Не случайно, в Цариград – центъра на нашата борба за църковна независимост, започва събирането на исторически паметници и възниква идеята за създаването на Общобългарски музей. Тук се провежда и споменатата Етнографска изложба след създаването на Българската екзархия. Не случайно в Свищов, градът с една от най-активните просветна и културна дейност през Възраждането се открива и първият български музей. Всички видни възрожденски дейци в една или друга степен са ангажирани с издирването, съхраняването и популяризирането на българските старини.