Идеята за създаване на български музей възниква в периода на най-ярък патриотичен подем – Българското възраждане. Редица възрожденски дейци като Васил Априлов, Георги Раковски, Петко Славейков, Любен Каравелов и много други се стараят да разкрият, опазят и съхранят за поколенията българските старини. Първите възрожденски историци, учените проф. Марин Дринов и Спиридон Палаузов, публикуват изследванията си по българска история, базирани на новооткрити документи, главно средновековни владетелски грамоти, както и Бориловия синодик, и Манасиевата хроника.
    През януари 1856 г. в Свищов е учреден първият български музей. Група ентусиасти родолюбиви граждани образуват “едно читалище-музеум”, което да бъде “книгохранителница, съставена от разни езици и стари останки и ръкописи”. Така се поставя началото на организираното музейно дело в България.
След Освобождението младата държава застава зад идеите на българските възрожденци и с поредица от нормативни актове закриля опазването и съхранението на българските старини. Още през Временното Руско управление в София се създава Българска народна библиотека и музей. По този начин идеята за създаване на български  национален музей най-накрая е реализирана. През 1892 г. се обособява Народният музей, а от 1906 г. от него се отделя Народният етнографски музей. Тези два основни музея определят тенденциите в развитието на музейното дело в страната до Втората световна война. В периода между световните войни се развива идеята за създаване и на други централни музеи като: Главен военноисторически музей, Църковен историко-археологически музей, Столичният общински музей, Естествено-историческият музей се нанася в нова сграда, обособява се Националната художествена галерия с нова специално построена сграда.
Периодът 1944 - 1989 г. се характеризира с бързо нарастване на броя на музеите и защитените движими и недвижими паметници в страната, както и с отпускането на значителни държавни средства за цялата система за опазване на културно-историческото ни наследство. Идеята за български музей се промяна рязко с въвеждането на марксистката идеология във всички сфери на обществения живот.
Същевременно в музейната практика се налага крайна идеологизация на музейната проблематика. В историческите експозиции доминират темите свързани с ролята на Българската комунистическа партия в най-новата ни история, преднамерено се разкриват и отношенията със Съветския съюз и т.н. Музеите се включват в “идеологическата борба на културния фронт”. Големите музейни изяви са част от парадни политически мероприятия, щедро финансирани от тоталитарната държава. Крайната идеологизация на музейната сфера отклонява вниманието на музейните специалисти от основните им професионални занимания. Поне не се стига до разпродажба на музейни ценности в чужбина за да се осигурят валутни постъпления, както се случва в Съветския съюз през 20-те години на ХХ.i
Дълбоките социални промени, които настъпват в България от края на 1989 г., дават сериозни отражения във всички области на обществения живот. С особена сила те са в областта на културата. Музеите, като една от съставните й части, преживяват големи трансформации. Обществената и икономическа криза, която преживява страната, се отразява негативно върху опазването на паметниците на културата и тяхното съхраняване за бъдещите поколения. Независимо от всички трудности, идеята за демократизация на музейното дело се развива и осъществява успешно през последните 15 години.
Честването на 150-годишнината от началото на организираното музейно дело в България през 2006 г. е повод да се обърнем към историята на идеята за опазването, съхраняването и представянето на българското културно наследство. Тя е богата с примери на родолюбие на плеядата първостороители на музейното дело в България и на съвременните музейни специалисти работещи единствено водени от  патриотични подбуди.
Исторически изследвания за отделни музеи в България са извършвани и публикувани по повод честванията на кръгли годишнини. В библиографията в края на книгата са отбелязани такива издания. За първи път системно се проследява историческия път на българските музеи в лекционния курс на Татяна Силяновска – Новиковаii. Най-последователно историята на музейното дело у нас е проучвана от Здравко Радоновiii. Историята на отделни колекции и музеи в страната продължава да е обект на изследване от съвременните български музеолози.iv През март 2003 г. в рамките на програмата за честването на 100-годишнината от създаването на музея в Плевен се проведе национална научна конференция изцяло посветена на историята на музейното дело в България. Над 20 участника, сред които проф. д-р Крумка Шарова, ст.н.с. І ст. д-р Михаил Грънчаров, ст.н.с. д-р Св. Гюрова, ст.н.с. Иван Райкински, ст.н.с. д-р Дечко Лечев, доц. д-р Евгений Сачев, доц. д-р Вера Бонева и др., изнесоха научни доклади засягащи различни проблеми от историческото развитие на музеите и опазването на културното наследство.v
Периодът след Втората световна война е все още слабо разработен. Пръв опит за разкриване на проблемите в музейното дело непосредствено след войната прави Св. Гюрова.vi Ст. Кръстева отделя специално внимание на целия период в своя двутомник.vii Най-детайлно и с документална точност историята на музейното дело след Втората световна война е разработена от Иван Кисьов.viii Дългогодишната му работа в отдел “Музеи” дава възможност на автора да издири и документира огромен фактологичен материал, който разкрива широкомащабната дейност относно опазването и популяризирането на културното ни наследство. Разполагайки с такова богато, документално изследване авторите след Ив. Кисьов могат да се спрат само на отделни характерни явления за музейното дело след Втората световна война. За това в предлаганата на читателите монография този период е представен схематично, без излишни подробности за развитието на отделните, над 200 музея и над 500 музейни сбирки в страната.
Като всяко човешко дело и този труд е несъвършен. В него има редица пропуски. Независимо, че през последните 15 години научните ми дирения главно са насочени към историческото развитие на музейното дело в България, времето не достигна за цялостно представяне на всички негови аспекти. Така например художествените галерии не са проучени достатъчно. Липсват и анализи на някои политически решения и тяхното отражение върху опазването на културното наследство.

*    *    *

Тази книга е посветена на всеотдайния труд на хилядите български патриоти, музейни дейци, доброволци, любители, които през последните два века сториха и невъзможното за разкриване, опазване, съхраняване и представяне на най-голямото национално богатство – културно-историческото ни наследство.
Благодаря на всички колеги от различните видове музеи в страната, които подкрепиха написването и илюстрирането на тази история. Без тяхната помощ тя не можеше да се реализира. Благодаря на ръководството на Националния център за музеи, галерии и изобразителни изкуства и лично на директорите Евгений Сачев и  Румян Ганчев за всестранната подкрепа и подпомагане издаването на книгата посветена на 150-годишнината от началото на организираното музейно дело в България.


София, Богоявление 2006 г.                            Авторът