Печат
Категория: Музеи и музеология
Посещения: 2753

ГЛАВА  ВТОРА. ВЪЗНИКВАНЕ И ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА МУЗЕИТЕ.
 
КОЛЕКЦИОНЕРСТВОТО ПРЕЗ РЕНЕСАНСА

За истинско колекционерство от страна на ценителите на изкуството може да се говори едва от времето на Италианския ренесанс. Бурното икономическо развитие на италианските градове-републики като Венеция, Флоренция, Генуа и др. през ХII-ХIII век създават благоприятни условия за издигането на тези градове не само като търговски, но и като културни центрове. Богатите търговци и корабопритежатели стават главните мецанати на местни и чужди художници. Качествено се изменя и отношението към произведенията на изкуството. Те се колекционират като израз на променения и повишен естетически вкус на новозабогатялото търговско съсловие, но и като начин за натрупване на богатство, чрез колекциониране на уникални произведения на изкуството.
Защо точно по времето на Италианския ренесанс, в епохата на хуманизма, започва осъзнатото, целенасочено издирване на античните паметници и тяхното съхраняване в частни колекции, които по-късно са предадени на държавата? Младите, талантливи италиански художници са насърчавани да реставрират античните скулптури, да правят по техен образец нови творби. Създават се и първите частни галерии в които се събират не само образци на античното изкуство, но и творби на съвременни художници.
Защо епохата на Ренесанса дава толкова големи плодове и в областта на музейното дело? Преди всичко, колекционерството е свързано с промяната на мисленето. До като през Средновековието човешката мисъл е скована в рамките на религиозните догми и суеверие, то в епохата на хуманизма, човешкия светоглед се разширява във всички посоки, една от тях е и колекционерската страст, която се реализира успоредно с развитието на човешката култура и потребностите от нея.
Когато говорим за Ренесанса, ние не трябва да го определяме и противопоставяме на Средновековието, напротив, необходимо е да се разкриват и средновековните ценности, които се преобразуват и се вплитат в ренесансовите. Същевременно Ренесанса служи и за мост към научната и философска революция на ХVII и ХVIII век, т.е. към началото на новото време в човешката история.
Като цяло, трябва да разглеждаме Италианския ренесанс като светоглед и начин на мислене, зародили се през ХIII-ХV век в градове като Флоренция, Венеция, Рим и др. Следователно, културата на Ренесанса е култура на града, на този възроден феномен на човешката цивилизация, който е не само център на търговията и занаятите, но и на културата. Ето защо, тук възниква и се оформя постепенно един нов културен институт – музея и по-точно художествения музей, придобил още по времето на Ренесанса специфичното италианско название – галерия.
Друга основна причина за разрастването на колекционерството през Ренесанса е индивидуализма. Векове човек е притиснат между суровата природа и религиозната схоластика и трудно може да оцелее сам на природните изпитания, ето защо той намира прехрана, сигурност и закрила в рамките на рода, племето и селската община. Сега, чувствайки се свободен гражданин с гарантиран доход и донякъде закрилян от високите крепостни стени на града, човек може да разгърне чрез предприемачество и находчивост своя индивидуализъм. Ние се интересуваме конкретно от проявата на индивидуализма не в материалната, а в духовната сфера, т.е. как човека на новото време след Средновековието индивидуално възприема света, неговото минало, настояще и бъдеще, каква е неговата промяна в областта на художественото възприятие и мислене.
През Ренесанса ивидуализма и историзма се вплитат в ясния стремеж към съвършенство, към търсене на едни далечни хуманистични корени в античното минало и кристализиращи в едни нови ренесансови форми развити от гениалните представители на Италианското възраждане. Не трябва да се ограничаваме в разглеждането на ренесансовите творби само в областта на архитектурата, скулптурата и живописта. Един Леонардо да Винчи е най-безспорния енцикопедичен представител на ренесансовите творци, но и преди всичко на ренесансовите мислители. Той се задъхва от недостиг на време за да се хвърли от една област на човешкото знание в друга, от едно художествено произведение в друго, от един технически експеримент в друг.
Огромното богатство на ренесансови идеи се гради върху античните представи за красотата и мястото на културата в живота на хората. За да се запознаят по детайлно с антична култура и история, творците от времето на ренесанса изучават античните автори, по-голямата част от ръкописите на които са преписвани в Древния Рим и така стигат до съвременниците на новото време. Започват се и системни археологически разкопки за откриване на антични паметници. Папа Юлий II назначава Рафаел за реставратор и отговорник за папските колекции в двореца Белведере.
Историята на Ренесанса изобилства с примери за колекционерството на такива прочути фамилии като: Медичи във Флоренция, Сфорца в Милано, Гондзага в Мантуа, Д'Eсте в Модена, Дориа в Генуа, Боргезе и Фарнезе в Рим, кардинал Гримани във Венеция. Създаването на огромни по количество и безценни по съдържание колекции, налагат изграждането на специални сгради с подходящи помещения за съхраняване и опазване на паметниците.
Флоренция е градът който създава най-добри условия за разцвета на Италианския ренесанс. Още в средата на ХIII век селяните от района на града са освободени от феодална зависимост. През 1292 г. се приема конституцията на града, известна като “Установяване на справедливостта”. Чрез нея се определят правата на новия човек скъсал със Средновековието и се утвърждават новите идеи на хуманизма и възвръщането към образците на античната култура. Ето защо във Флоренция се създава творчески климат в който израстват и работят най-забележителните представители на Италианския ренесанс: Данте и Джото в началото на ХIV в., Петрарка и Бокачо в средата на ХIV в., родоначалниците на новото изкуство – архитекта Брунелески, художника Мазачо и скулптура Донатело през първата половина на ХV век, Леонардо да Винчи и Микеланджело в края на ХV и началото на ХVI век. Всички тези забележителни творци оставили трайна диря в изкуството на Ренесанса са флорентинци. Те заедно с десетки други свои съвременници допринасят Флоренция да се превърне в един от световните центрове на изкуството и културата.
През 1434 г. династията Медичи се завръщат във Флоренция след продължително изгнание. Козимо Старши Медичи (1389-1464) съсредоточава цялата власт в собствените си ръце, макар да запазва републиканското управление. Властта и парите му позволяват да стане основен меценат на художниците и да им дава многобройни поръчки за украса на дворците му. Още по-усърден в това отношение е неговият внук Лоренцо Медичи – Великолепния (1449-1492). По негово време в дворцовите градини са събрани антични статуи от които се е учил Микеланджело.
Флоренция има превратна историческа съдба. През 1492 г. града е окупиран от французите и разграбен. От фамилията Медичи през 1513 г. е избран новия папа Лъв Х, който е Джовани Медичи (1475-1521), син на Лоренцо Медичи, а през 1523 г. е ръкоположен и папа Климент VII – Джулио Медичи (1478-1534), племенник на Лоренцо Медичи. През 1527 г. испанците завземат Рим. С тяхна помощ папата-Медичи обсажда през 1529 г. въстаналата против династията Медичи Флоренция. Цели 11 месеца продължава обсадата. Ръководител на укрепването на града е самият Микеланджело, но продължителната обсада принуждава гражданите да се предадат. Микеланджело е отведен в Рим и в качеството си на заточеник рисува едно от гениалните си произведения “Страшният съд” в Сикстинската капела.
Козимо I Медичи (1519-1574) разширява владенията на Флоренция и от 1569 г. става велик херцог на Тоскана. По негово нареждане Джорджо Вазари проектира и изгражда грандиозно здание за администрацията на херцогството, която по-късно става галерия Уфици. Пред великият историк на изкуството е поставена сложна архитектурна задача. По това време Флоренция има оформени два центъра – около катедралата “Санта Мария дел Фьоре” и около Палацо Векино (Старият дворец), в който заседава правителството. Джорджо Вазари се справя блестящо с поставената му задача като успоредно на Стария дворец с островърхата кула , създава много по-изящния, но грандиозен дворец Уфици.
Новият дворец е с много интересна фасада, разчленена чрез многобройни колони и лоджии, с големи корнизи отделящи етажите. Последният етаж представлява многобройни открити лоджии, това придава допълнителна лекота на монументалната сграда. Дж.Вазари работи над изграждането на Уфици от 1560 г. до края на живота си през 1574 г. Дворецът е довършен от Алфонсо Париджи.
Първите картини от колекцията Медичи се разполагат в Уфици при великия херцог Франческо I (1541-1587), син на Козимо I Медичи. За целта архитекта Буонталенти остъклява откритите лоджии на последния етаж. По негов проект се пристрояват и няколко помещения, сред които и прочутата осмоъгълна зала в която се експонират 26 антични статуи подарени от папа Пий I за откриването на галерията. Първият инвентарен опис на галерия Уфици е от 1589 г. и дава пълна картина за художествените произведения, включително и къде са били разположени. През 1631 г. в галерията е предадена колекцията на херцозите Урбино.
През 1737 г. умира последния велик херцог от рода Медичи, наследницата Анна-Мария-Людовикова предава цялата колекция от художествени произведения на Тосканската държава, при условие, че те няма да се изнасят извън Флоренция. През 1860 г. Тоскана влиза в обединена Италия.
От 1775 г. галерия Уфици е отворена за широката публика. Галерията заема само последния етаж на сграда, а в останалите се намират: Археологическия музей, Националния музей Барджело, архив и библиотека. Отначало колекцията на галерията включва картини, скулптури, рисунки и приложно изкуство. В последствие многобройните рисунки и гравюри са отделени в самостоятелен кабинет.
Галерия Уфици съхранява шедьоврите на Флорентинската живописна школа от ХIII-ХVI век. Най-пълно са представени: Сандро Ботичели – “Раждането на Венера”, “Алегория на пролетта”, “Поклонение на Влъхвите” и др., П.Перуджино – “Пиета”, “Мадоната на трона”, Филипино Липи – “Поклонение на Влъхвите”, “Короноването на мадона”, “Св. Фредиан отклонява реката”, Паоло Учело – “Битката при Сан Романо”, Беато Анжелико – “Короноването на мадона”, Мазачо – “Мадоната с младенеца”, Чимабуе – “Мадоната на трона” и др.
Колекцията от портрети е на най-големите представители на науката и изкуствата от времето на Ренесанса. Тя е купена в средата на ХVIII век от кардинал Леополдо Медичи в Рим от Академията “Св. Лука”. Уфици притежава и най-голямата в света колекция на автопортрети на ренесансови художници. Освен флорентински майстори в галерията, макар и много по-слабо са представени и други италиански и европейски майстори творили до края на ХVIII век.
Проектантът на Уфици Джорджо Вазари остава в световната история на изкуството и със своя капитален труд “Жизнеописание на най-знаменитите живописци, скулптори и архитекти”. На страниците на петте тома на това пространно описание на всички по-видни художествени творци от Чимабуе и Николо Пизано до Микеланжело или от ср. на ХIII до ср. на ХVI век. Енциклопедичният труд на Дж.Вазари претърпява две издания приживе на автора. Първото излиза през 1550 г. и включва биографиите на 125 художници до Микеланджело. То е твърде несъвършено и доста неточно. Затова във второто издание излязло след 18 г., през 1568 г. авторът отстранява голяма част от допуснатите неточности и допълва съществено изложението. За тази цел той обхожда няколкократно страната като се запознава на място с произведенията на изкуството представени в “Жизнеописанието”, разширява кръга на описаните паметници и дообогатява техния анализ. Тук са включени още 34 творци, или общо 158 биографии и автобиографията на автора Дж.Вазари. Изворовата база е много по-богата, освен “Коментарии” на Гиберти, анонимната биография на Брунелески, пътеводителя на Албертини, книгата на Антонио Били и др., за второто издание той ползва: хрониките на флорентинските летописци – братя Вилани, манастирски и цехови книги в които са отразени разходите свързани с една или друга поръчка за строителство, живопис или създаване на друго художествено произведение от бележити творци; много други документи извън Флоренция и Рим, като: трактатът на Филарет за Милано, записките на Микел за Венеция, хрониката на Скардеоне за Падуа и мн. др.
Биографиите на отделните творци са в стил новела. Езикът на автора е богат и цветущ, пресъздаващ най-добрите изразни средства на ХVI век в Италия. Най-напред се изтъкват добродетелите на художниците, след това останалите черти от характерите им. Подробно се описва жизненият път и създаването на основните им творби. Често биографиите завършват с поучителни морални заключения. Всяко жизнеописание е съпроводено с графичен портрет на твореца, като се посочва от кой художник е създаден оригинала. Така за първи път се създава и портретна галерия на художници и други творци.
Дж.Вазари има своите големи заслуги пред изкуството и науката. На първо място той е основоположник на един нов исторически клон на науката – история на изкуството. Второ, Вазари събира огромен по размери материал за 159 творци, като за първи път прилага стилистичния анализ, като метод на художествената критика и научното изследване. Трето, той първи се опитва да осмисли цялото многообразие на сменящите се една след друга художествени форми и направления, като закономерно развитие, като еволюция на определени творчески принципи, установяването на които му позволява да различи и обедини отделните явления в изкуството. Четвърто, Дж.Вазари пръв въвежда историографията като критерий за създаване на колекция. След като анализира рисунките на Рафаел, Вазари създава първата частна колекция от рисунки, тъй като до това време се колекционират само картини и скулптури.
Козимо I Медичи се стреми да се прослави като покровител на науката и изкуствата във Флоренция. Ето защо през 1439 г. той създава Платонова академия и основава Лаурецианска библиотека. Така се дава възможност на прочути за времето си учени, писатели, поети, художници или хуманисти най-общо казано, да се съберат около двора на Медичи и новите културни институти създадени от него.
През епохата на Ренесанса се появяват и редица други биографии и автобиографии на прочути майстори. Така например, първата биография на художествен творец е посветена на Филипо Брунелески. Първата автобиография на художник е на Лоренцо Гибирхи – скулптор, архитекти и живописец. Една от най-популярните автобиографии от това време е на художника Бенвентуто Челини. Той започва да я пише през 1558 г и я дописва през 1562 и 1567 г., т.е четири години преди смъртта си. Ярко свидетелство за отношенията между ренесансовите творци е Дневникът на Микеланджело.
За голямата си лична колекция от произведения на изкуството Козимо I Медичи и неговата съпруга Елеонора ди Толедо закупуват двореца Пити. Той е построен през втората половина на ХV век по поръчка на един от най-богатите флорентинци Лука Пити. Архитект на тази уникална сграда е гениалният творец Филипо Брунелески (1377-1446). Независимо от по-късните преустройства на сградата нейната фасада запазва оригиналния си облик.
През 1558 г. двореца Пити е купен от Елеонора и предоставен на архитект Бартоломео Аманати за преустройство с оглед изискванията на новите собственици. В продължилото до 1577 г. строителство, двореца и околното пространство придобиват съвършено нов облик. За първи път в европейската архитектурна практика се създава архитектурен парк – градините Боболи. Архитектът Б.Аманти умело използва склоновете на хълма около двореца за да разположи един оригинален парков ансамбъл. Така дворецът Пити се превръща в блестяща за времето си светска резиденция.
В началото на ХVII век дворецът е основно ремонтиран. За цялостното му украсяване с фрески е поканен Джовани ди Сан Джовани, който заедно с Форини и други флорентински художници изписват двореца в духа на маниеризма. Последното преустройство на двореца е от средата на ХVII век. На втория етаж залите са покрити със стенописи от най-добрите майстори на барока – Петро да Кортона и неговия ученик Чиро Фери. Петте дворцови зали са украсени със сцени от античната митология посветени на – Венера, Аполон, Марс, Юпитер и Сатурн.
От средата на ХVII век в двореца Пити е разположена херцогската колекция от картини. Тя включва такива ценни платна от ренесансови и други майстори като: “Мадона с младенеца” на Филипо Липи, “Портрет на юноша с червена барета” и “Портрет на млада жена” от Сандро Ботичели, “Поклонение на младенеца Христос” от Франческо Ботичели, “Оплакването на Христос” и “Мария Магдалена” на Петро Перуджино, колекцията включва 10 от най-забележителните творби на Рафаело Санти, най-интересните от които са: “Мадона под балдахин”, “Донна Гравида”, “Мадона дел Грандука”, Тициан е представен с пет свои творби между които и “Мария Магдалена”, от Рубенс са експонирани “Завръщане от полето” и “Последиците от войната” , от Веласкес “Портрет на Филип IV на кон”, както и творбите на редица други стари майстори. За разлика от Уфици, който през 1737 г. преминава в собственост на града Флоренция, двореца Пити и колекцията му продължава да бъде владение на флорентинските монарси. През 1828 г. херцог Леополд III открива галерията за посетители и едва през 1911 г. тя преминава под попечителството на Италианската държава. /Сега Галерия Пити е разположена на втория етаж на двореца, където в 20 парадни помещения са експонирани картините от колекцията. На първият етаж на двореца са разположени Музеят на среброто и Галерия за съвременно изкуство./
Тъй като херцогската колекция е твърде голяма и не може да се помести само в двореца Пити, се решава да се съединят двореца Векио, в който е седалището на правителството, с Пити и по такъв начин се построява една уникална и не срещана до този момент по архитектурното си предназначение сграда – един коридор минаващ над р.Арно, към който са изградени пристройки в които се разполагат картини и многобройни паметници – археологически, етнографски и др. п. Тъй като на италиански такъв дълъг и покрит коридор се нарича галерия, от там и придобилият по-късно световно приложение термин “галерия”, означаващ художествен музей.
Рим също дава своя принос за развитието на идеите на хуманизма в областта на историята. Започва провеждането на системни археологически разкопки на античните руиини с цел да се проучат форума, дворцовите и храмовите комплекси на Древния Рим. Издирването и колекционирането на античните паметници се води най-системно от папа Сикст IV и неговите приемници. Така той полага основите на онова културно меценатство, благодарение на което се създават ненадминатите шедьоври на италианските художници от времето на Ренесанса. Името на папа Сикст IV е известно не само със Сикстинската капела – връх в живопистта на Микеланджело, но и с това, че той първи “дава” на римляните достъп до безценните папски колекции с произведения на изкуството събрани в Капитолийския музей, наречен тогава Антиквариум (1471г.).
При папа Юлий II за реставратор и отговарящ за папските колекции е назначен Рафаел. Той работи упорито в двореца Белведере (изграден от архитекта Браманте) и заобикалящите го градини, където издига и реставрира множество антични скулптори и релефи. Така по време на Италианския ренесанс се слага и началото на системни археологически проучвания на античното наследство на Рим. Специално внимание се отделя за реставрирането, опазването и експонирането на паметниците във Ватиканските музеи.
Италианския ренесанс влияе силно върху развитието на изкуството и културата в съседните европейски страни. Не случайно в историята на изкуството е възприет термина “северен ренесанс”, за разпространение идеите на Ренесанса в страните на север от Алпите. В резултат на това са най-високите художествени постижения във Фландрия-Белгия и северните провинции на днешна Холандия. Изкуството във Франция, Германия и Испания се развива под влияние на произведенията на италианските художници. Колекционерството в тези страни бързо се развива. Повечето владетели и извън Италия създават големи колекции от произведения на изкуството като се стремят в тях да бъдат представени не само местни, но и чуждестранни художници. За тази цел в дворците на крале и херцози са канени най-прочутите европейски творци.
През Ренесанса се поставя началото и на издаване на първите каталози на частни колекции. Развитието на пазара на произведения на изкуството налага строгото проследяване на най-значимите художествени творби, от създаването им и преминаването от една колекция в друга, както и предотвратяване на възможността да се продават фалшификати. Така например в един от първите издадени каталози през 1627 г. в Лондон на всички картини са отпечатани скици за да се добие по-пълна представа за техния действителен сюжет. Повишаването на цените на художествените произведения и превръщането им в капитал налагат тяхното фиксиране и каталогизиране. Изработват се критерии за оценка на високите художествени стойности на творбите на големите майстори. Всичко това допринася през следващите векове колекционерството да се развие с непознати до това време мащаби. Така изкуството излиза на пазара и се откъсва от своите основни до тогава мецанати – църквата и владетелите. Трето съсловие в стремежа си да се изравни с аристокрацията и висшето духовенство заделя все повече средства за произведения на изкуството и за създаване на свои колекции от най-високите постижения на съвременни и стари майстори.
Независимо от появата на нови колекционери, безспорно е че и през ХVII век католическата църква е основен меценат на художниците. Рим е център на художествените изкуства и културата. Папите един след друг се стараят да се увековечат в историята, чрез създаването на шедьоври от съвременните им творци. Изграждането на катедралния храм “Св. Петър” в Рим говори за това. Кардиналите също притежават богати колекции, някои от които по-късно са подарени на градски галерии.
Най-известният така създаден музей е Галерия Боргезе. За разлика от световно известните италиански галерии Уфици и Пити, галерия Боргезе е основана много по-късно, едва в началото на ХХ век – 1902 г., но по-голяма част от колекцията е събрана през първата половина на ХVII век. Историята на развитието й е тясно свързано с историята на фамилията Боргезе, тъй като до преминаването й към държавата тя е частна колекция.
Родът Боргезе води своето начало от Сиена. През 1550 г. в Рим се заселва Маркантонио Боргезе. Неговият най-голям син – Камило Боргезе е папа Павел V. Той се възкачва на папския престол в период на упадък, след занека на Ренесанса и господството на испанците над италианците. Най-значителното дело на папа Павел V е завършването на катедралата “Св. Петър”. Към своя род папата допринесъл за издигането на племенника си Сципионе Кафарели – кардинал Боргезе.
Младият кардинал Боргезе, опирайки се на папската подкрепа разполага с много пари и власт. Той полага основите на богата колекция от произведения на изкуството. В резултат на покупки, подаръци, а понякога и на конфискации фамилната колекция бързо се разрасва. През 1607 г. папската финасова служба конфискува картините от ателието на фалиралия художник Кавалиере Арпино, между които е имало творби на Караваджо. На следващата година кардинал Боргезе принуждава кардинал Сфондрато да му продаде шедьоврите на Тициан – “Небесна и земна любов” и “Венера завързва очите на Амур”. Откупена е и колекцията от антични скулптури на Темазо де ла Порта. При папа Павел V се провеждат големи археологически разкопки, по-голямата част от находките се предават във фамилната колекция. Така се създава една от най-богатите частни колекции в Италия. В нея най-широко са застъпени италиански художници от ХVI-ХVII век от тосканската, римската, венецианската и емилианската школа. Най-многобройни са картините на Тициан, Веронезе, Досо Доси, Караваджо и др. От скулпторите, най-богата е сбирката от творби на Лоренцо Бернини, работил и по украсата на парка около вила Боргезе.
Кардинал Боргезе издига красив дворец за богата си колекция. Строежа на сградата и парка около нея е възложено на архитект Фламинио Понцио през 1606 г. и продължено от Джовани Вазанцио до завършването през 1619 г. В разкошният парк и на първият етаж и до днес са разположени скулпторните сбирки, а на вторият етаж колекцията от картини. В завещанието си кардинал Боргезе включва строги клаузи за съхраняването на колекцията от специална комисия, която да следи тя да преминава от наследник на наследник неделима. Естествено, че превратната историческа съдба на Италия през ХVIII и ХIХ век е дала отражение и върху колекцията Боргезе. Една част от картините са продадени в трудни години, а друга разграбвана през войните, но като цяло тя се запазва до началото на нашия век. Франческо Боргезе не оставил преки наследници и тогава държавата след дълги съдебни процедури през 1902 г. откупува двореца, парка и колекцията.
Абсолютистките монархии през ХVII и ХVIII век са също сред традиционните мецанати на творците. Владетелските колекции се попълват, чрез поръчки, покупки, а често и чрез завоевания и грабежи. Така например, английскят крал Чарлз I Стюард, закупува една голяма част от колекцията Гондзага през 1627 г. за 80 хил. лири. Френският крал се снабдява чрез заграбване на богатата колекция в Палацо Денкане през 1860 г., а испанския крал Филип III изпраща Веласкес през 1643 г. да закупува италиански творби за кралската колекция. Както се вижда, Италия е обект на многобройни грабежи и опустошения по време на войните, особено с Франция, като най-унищожителни са те по времето на Наполеоновите походи. В резултат на масово разпродаване само една малка част от ренесансовите творби се намират на територията на страната. Ако шведската кралица се заселва в Рим за да може да откупува на място италиански картини, то френските владетели от ХVI век до Наполеон изпращат войските си за тази цел. Ето защо в Лувъра, който от 1681 г. се превръща в Кралска художествена академия се натрупва огромна колекция на италиански майстори.
Още през ХV век се появяват и едни нови колекции, които имат аналози в античността, това са така наречените “кабинети за редкости” или куриози. В тях се събират уникални природни забележителности, представители на флората и фауната. Подобно на император Октавиан Август, който притежавал огромна колекция от гигантски кости, природолюбителите от ХV век, колекционират уникални скелети на праисторически животни и препарирани съвременни видове. На ред с тези първи по рода си “природо-научни” музеи възникват и чисто историческите музеи. В “кабинетите за редкости” се събират и предмети свързани със забележителни исторически личности. Постепенно владетелите се замислят как да оставят историческа диря след себе си и започват да създават исторически сбирки за династиите си. Историзма започва да намира привърженици сред светската и духовната власт. Проучва се родовата история, назначават се хронисти на владетелите. Те от своя страна не само пишат историята за геройските подвизи на краля, но и събират най-основните негови нормативни документи, създавайки по такъв начин кралски архив. Подаръците от чуждестранни делегации и местни благородници съставят колекция пазена в съкровищницата при двора. По такъв начин се слага и началото на историческите колекции при дворовете на владетелите.