Печат
Категория: Музеи и музеология
Посещения: 3114

ГЛАВА ТРЕТА. МУЗЕЙНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРИЯ

МУЗЕЙНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРИЯ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Богатите традиции относно опазването на историческите паметници по време на българското Възраждане намират благодатно поле за развитие след Освобождението. Независимо, че след Берлинския конгрес страната е разпокъсана, в Княжеството се предприемат решителни стъпки за институциализиране на този вид дейност.
Какви са основните задачи пред новосъздадената българска държава в областта на опазването на културно историческото наследство? На първо място – създаване на нормативна база от строги закони защитаващи старините, паметниците и уникалното ни културно наследство от разрушаване или изнасяне зад граница. На второ място – създаване на институти и институции, които да осъществяват на практика тези закони. Трето – научно изследване на българската история, чрез програми за издирване на веществени и писмени паметници, както и за тяхното опазване и съхраняване за поколенията.
Тези три направления в областта на музейното дело в България ще бъдат разгледани отделно, хронологически през трите обособили се исторически периода: от Освобождението до Балканските войни, между двете световни войни и след Втората световна война. Макар те да нямат ясно отражение върху самата музейна дейност, общите обществени изменения в резултат на войните и промяната в икономическия и обществен живот довеждат до съответните промени и в културата.
Новосъздадената Българска държава предприема редица законодателни стъпки за опазване на историческите и културни паметници. Първият законодателен акт в тази област е “Временни правила за Научни и Книжовни Предприятия”.  В първият отдел се посочва, че всички неоткрити старини принадлежат на държавата. След това се определя реда за откупуване на находките и разрешенията за археологически разкопки, които се дават от Министерството на Просвещението. Вторият отдел на Временните правила е посветен на издирването и описването на фолклорен и етнографски материал – народни песни, поговорки, гатанки, предания, обичаи и др. Тук също Министерството на Просвещението е онзи център в който се събират, обработват и издават тези материали.
Временните правила служат за кратко време да се въведе в страната ред при извършване на археологически и етнографски проучвания. Те са първите законодателни ограничения пред иманярите и опитващите се да изнесат зад граница български исторически и културни паметници. Чрез Временните правила се уреждат и “Книжовните предприятия”, т.е. полагат се основите на една съвременна издателска дейност в страната.
Решителна промяна на държавната политика в областта на опазването на старините настъпва с приемането на 27 ноември 1889 г. на “Закон за издирвание старини и за спомагание на научни и книжовни предприятия”.  /Държавен вестник бр. 13, 17 януари 1890 г./. В първият закон в тази област отново се подчертава, че всички “неоткрити материали в старинни предмети, дето и да се намерят те, принадлежат на държавата”. Законът урежда откупуването на старини от техни притежатели или открити при археологически разкопки с разрешение от Министерството на Просвещението. В чл. 8 се посочва, че “откритите неподвижни старини, като храмове, крепости и други, дето и да се намерят, се поставят под надзора на местната власт и са притежание на правителството”.  Така държавата установява свой контрол върху недвижимите паметници и следи за тяхното опазване.
Новооткритите движимите паметници се описват и предават срещу заплащане чрез местните власти в Министерството на просвещението. Така държавата се стреми да опази и съхрани за поколенията движимите и недвижими паметници. Изнасянето на старини става съгласно чл. 8 от Закона за митниците и само с одобрен списък от Министерството на просвещението. Всички старинни предмети които се изнасят “скришом”, т.е. незаконно, се конфискуват от държавата. Същевременно Министерството на просвещението организира научни експедиции в различни райони на страната с цел да се извърши системно колекциониране на движими паметници, както и да се опишат недвижимите паметници.
Вторият раздел на Закона е посветен на събирането словесен фолклорен и етнографски материал. Отново Министерството на просвещението е натоварено с цялостното организиране, оценяване и публикуване на теренния изворов словесен материал. Специални комисии от специалисти подбират и предлагат за печат новопостъпилите материали. В третият раздел на Закона се разглеждат “Книжовните предприятия”. Държавата си поставя за цел да насърчи писателите и издателите на българската книга, чрез раздаване на помощи. Посочва се редът за конкурсите при отпечатване на учебници и т.н.
Влизането в сила на първият закон за опазването на старините в България има важно значение за по-нататъшната работа в тази насока. През 1890 г. все още не са изградени музеите в страната. Археологическите разкопки се водят от ентусиасти, главно учители. Иманярите рушат гробници и други археологически паметници. Фолклорният материал се събира, както и през Възраждането от училищни и читалищни дейци, липсват все още научни институти посветили своите проучвания на българската духовна и материална култура.
Мощен стимул за издирване, събиране, научна обработка и публикуване на фолклорен и етнографски материал изиграва създадения през 1889 г. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина /СбНУНК/. Негов основател е проф. Иван Шишманов. Като етнограф, той още в брой първи на Сборника за народи умотворения публикува програмната статия “Задачите на българската етнография”,  в която разглежда постиженията на българската етнографска наука и посочва големите отговорности пред нея в края на ХIХ век за преминаването й на научна основа и за по-нататъшните задълбочени изследвания на всички направления на българският материален и духовен бит и култура. Огромната част от събрания и обнародван в Сборника материал има предимно фолклорен характер. По случай петата годишнина от излизането му, проф. Шишманов отбелязва: “Като орган, посветен на всестранното изучаване на земята и народа ни, Сборникът би желал да привлече към себе си все повече работници и върху другите области на народния ни бит и отечествознанието”.  Проф. Шишманов посочва изоставане в изследването на материалната култура на нашия народ.
Десетата годишнина от излизането на Сборника за народни умотворения е отбелязана със специална статия по този случай, в която се прави анализ на извършената работа. Отбелязва се, че три четвърти от събрания материал е публикуван, а това са главно – обичаи, обреди, песни, приказки, легенди, гатанки, баяния, поговорки и др. За да се разгърне събирателската работа още на по-широк фронт е публикувано Окръжно на Министерството на народното просвещение №9530 от 1 декември 1900 г., с което се нарежда на всички училищни инспектори да поощряват учителите да се включат активно в издирване и записване на материали от областта на фолклора, диалектологията и етнографията. За тази цел са дадени и систематизирани в 8 точки указания към учителите, както и условията за заплащане на труда им.
Нова, европейска страница в българското законодателство относно опазването на недвижимите паметници на културата се бележи с приемането на Закона за старините през 1911 г.  Негови автори са такива видни наши учени и просветни дейци ката Иван Шишманов, Васил Златарски, Андрей Протич и др. получили своето висше образование в най-големите европейски университети. Затова можем да смятаме, че нашето законодателство в тази област е на европейско равнище. Строителите на Нова България в тази област са познавали отделните подобни закони приети в Русия през 1826 г., в Гърция – 1833 г., в Англия – 1873 г., във Франция – 1887 г. и др.
В член първи на Закона за старините по недвусмислен начин се подчертава, че “Всички движими и недвижими старини в царството се намират под върховния надзор на Министерството на народното просвещение, което се грижи за тяхното запазване и поддържане”.  Много важно е приетото изчерпателно определение за старините. Според Закона “за старини се смятат паметници, документи и художествени произведения от най-старо време до освобождението на България, които имат историческо, археологическо, художествено и палеонтологическо значение, като стари сгради и развалини, градища, калета (хисари), черкви, черковища и монастирища, джамии, безистени, чешми, водопроводи, мостове, друмове, могили, гробове, побити камъни и др. такива; старински изделия от разен материал, като: статуи, плочи с образи, камъни с надписи и украшения, глинени изделия, оръжия и други металически предмети и накити, монети, печати, каменни и костени сечива, живопис върху стена, плат или дърво, мозайки, икони и други черковни принадлежности, разни резби, стъклени изделия, изкопаеми животински и растителни останки от предисторическо време, вкаменелости и пр.”.  Допълнително се изброява и редица други писмени и веществени паметници, които имат значение на старини.
В новият Закон за старините се предвижда създаването на Служба за запазване и поддържане на старините. Тя се оглавява от Директора на Народния археологически музей, а в състава и влизат директорите и на Етнографския музей и Народната библиотека в София, от три лица, назначени от министъра на народното просвещение и трима делегати по избор от археологическите дружества, които имат уредени музеи. Тази комисия има правото да взема решения по всички принципни въпроси свързани с издирване, опазване и поддържане на старините. Конкретните задачи пред Комисията за старините са: определя археологическите разкопки провеждани от държавата, дава разрешения за археологически разкопки и сондажи, определяне цената на предложени за откупуване предмети и колекции, организира описването на старините и изработване на археологическа карта на България, разпределя средствата отпуснати от бюджета за археологическите дружества и музеи в страната и т.н.
Една от най-важните постановки на закона е свързана с привеждането в известност на всички културни паметници в страната. Ето защо в едногодишен срок от неговото публикуване, всички държавни и обществени учреждения (общини, църкви, манастири, митрополии, училища, читалища, археологически и други дружества) които притежават старини са длъжни да представят в Министерството на народното просвещение техния опис. Въз основа на тези описи се предвижда да се състави инвентар на старините които са под непосредствения контрол на държавата и не могат да бъдат отчуждени. Тук са решени и основните правила за съхраняване на старините и съответните отговорности на техните притежатели.
Законът е много строг към тези които открият старини и не уведомят най-близкия окръжен или градски музей. Движимите паметници се конфискуват веднага. Лицата които съобщят за своето откритие получават възнаграждение в размер половината от стойността на предметите. Движимите старини, които са притежание на частни лица, могат да бъдат подведени под разпорежданията на този закон и да се инвентаризират , само с изрично решение на Комисията за старините. След като се съобщи решението на комисията, такива старини не могат да бъдат продавани, подарявани, преправяни и т.н. При продаване на такива старини, държавата първа има право да ги откупи в срок от три месеца.
Износът на старини зад граница е много строго контролиран от Министерството на народното просвещение. Разрешение се издава след като се представят самите старини, придружени от списък и се вземе мнението на Комисията за старините. Държавата има право да откупи в срок от 6 месеца, онези паметници, които са необходими за попълване на музейните колекции. Всички старини, които се заловят при изнасянето им без разрешение се конфискуват в полза на държавата.
В специална глава от Закона за старините се разглеждат недвижимите паметници. Тук се повтаря постановката от Закона публикуван през 1890 г., но текста е по-категоричен – “всички недвижими старини, дето и да бъдат те открити, принадлежат на държавата”.  Обстойно се уреждат въпросите относно опазването на недвижимите паметници в случаите когато те са застрашени от разрушаване при ново строителство. Само с разрешение на Министерството на народното просвещение може да се извършва строителство в близост до архитектурни паметници, като се взема мнението на Комисията за старините.
В Закона за старините ясно и категорично е решен проблема, който ни вълнува и сега – за отношенията между държавата и частните лица притежаващи сгради обявени за архитектурни паметници. В чл.11 се казва: “Държавата, по решение на комисията за старините, има право да отчужди всяка движима или недвижима старина, била тя обществена или частна собственост, ако старината се заплашва от разрушаване или изчезване и ако собственикът не вземе мерки в определен от министерството срок за нейното запазване. Отчуждаването става съгласно чл. 19 за движимите и съгласно чл. 26 за недвижимите старини”.  По такъв начин с точна и ясна законодателна формулировка се дава право на държавата да отчуждава и запазва от разрушение най-значимите движими и недвижими паметници.
Глава седма на Закона за старините е посветена на музеите.  Тук се разглеждат само местните музеи в провинцията, централните – Народни музеи са обект на законодателна уредба в Закона за народното просвещение от 1909 г., който ще бъде анализиран конкретно при разглеждането на Народния музей по нататък. Тъй като по това време особено активни са Археологическите дружества създадени след Освобождението из цялата страна, то към тях възникват и първите музейни сбирки. Ето защо в Закона за старините всички те се наричат Археологически музеи. В текста на закона се обяснява, че окръжните съвети, общините и културните дружества, както и училищата и военните учреждения имат право да образуват музеи. За тази цел те трябва да отговарят на следните изисквания: да притежават правилник или устав, които да са съобразени със Закона за старините и тези документи да са утвърдени от Министерството на народното просвещение, експозицията да бъде разгърната в помещение което има добри и сигурни условия за паметниците, да има инвентарен опис на сбирката и уредник на музея утвърден от Министъра на народното просвещение. Ежегодно музеят трябва да изпраща в министерството отчет за състоянието и дейността си, както и списък на новопостъпилите експонати. Колекциите на тези музеи се формира от старини, които народните музеи им отстъпват за временно или окончателно владение, от старини които им принадлежат според този закон, от паметници които получават чрез дарения от частни лица или са откупени със собствени средства. За музеите, които не изпълняват предписанията на този закон се предвижда закриване от страна на Министерството на народното просвещение по решение на Комисията за старините.
Категоричните постановки в Закона за старините способстват за въвеждане на законов ред в областта на откриване, съхраняване и експониране на паметниците на културата в българските земи. Пресича се износа на старини от пределите на царството и се поставят под строг контрол всички паметници независимо чия собственост са те. Чрез предвиденото инвентаризиране на старините в срок от една година от влизането на закона в сила се цели да се приведат в известност всички движими и недвижими паметници в страната. За съжаление това намерение не се осъществява изцяло поради започналият продължителен период на войни и разруха. Независимо от историческите превратности пред които е изправена страната ни, наличието на сериозен закон е една от гаранциите за опазването и съхраняването на българските старини и в годините на войните.
В българското след освобожденско общество решаваща роля за развитието на цялостния културен процес играе Министерството на народното просвещение. Редица ярки личности, интелектуалци с европейско мислене оглавяват тази институция и полагат началото на редица културни институти, които имат решаващо значение за опазване на културно историческото ни минало. На първо място сред тези институти са Народният музей и Софийският университет.
Още при Временното Руско управление се правят първите стъпки към създаването на държавен музей. На 8 ноември 1878 г. по инициатива на губернатора на София В.В.Алабин и с подкрепата на М.Дринов, началник на отдела за народно просвещение и духовните дела, се създава Софийска публична библиотека.  Към нея се предполага и уреждането на музей в който ще постъпват запазените и новооткрити старини. Първоначално библиотеката е разположена в една турска къща срещу градската градина. На 5 май 1879 г. официално се създава Българска народна библиотека и музей. Първи нейн директор е Георги Кирков, по-късно той е директор на Държавната печатница и Картографския институт. След него на директорския пост до 1892 г. се сменят К.Иречек, Петко Р.Славейков и В.Д.Стоянов.
За развитието на музея допринася изключително много поканения тогава от българското правителство чешки учен Константин Иречек (1854-1918).  Като втори директор на Народната библиотека, той се стреми да развие паралелно и музея. За това обикаляйки България той издирва археологически паметници, ръкописи и художествени произведения, които да са в основата на бъдещия Народен музей. За да може системно да се изследва българската история и география той настоява да се възобнови дейността на Българското книжовно дружество и то да пренесе архива си от Браила в София, както и да поднови издаването на своя теоретичен орган – Периодическо списание. Иречек е сред инициаторите за създаване на нормативни документи, чрез които младата българска държава да защити законодателно българските старини. Той разработва и публикува и първата програма за откриване, съхраняване и експониране на паметниците по българските земи – “Упътване за събиране географически и археологически материали”.  отпечатана в кн. 5 на Периодическо списание през 1883 г. В нея са включени 82 точки по топография и 67 точки по археология и история. Така например, Иречек подробно се интересува от първите следи на човешка дейност по нашите земи, затова включва въпроси свързани с обитаването на пещери, езера (наколни жилища), каменни оръдия и сечива, наричани от народа “громове” и т.н.
В края на 1879 г. Министерството на народното просвещение предоставя на Народната библиотека и на Държавната печатница сградата на Буюк джамия, най-голямата джамия в столицата, строена през ХV век. Тържественото откриване на Народната библиотека става на 2 март 1880 г. Интересно е че през следващите десет години библиотеката и музея ще сменят няколко пъти местонахождението си за да се завърне музеят отново в Буюк джамия. През 1885 г. Народната библиотека и музея се преместват в сградата на Министерството на народното просвещение, намираща се на мястото където сега се издига Природонаучния музей на бул. “Цар Освободител”. През същата година правителството предоставя мястото срещу Военното училище (сега Военния клуб) за построяване на сграда на Народната библиотека и музей. Липсата на средства на няколко пъти осуетяват добрите намерения на това място да се издигне сграда на Народния музей.
Първите експонати в музейната сбирка към Народната библиотека постъпват чрез Княжеската канцелария през април 1880 г. Те са с твърде разнообразен характер – сталактит, портрет на д-р Петър Берон, археологически паметници. Едни от най-ценните старини постъпили по това време са сребърните предмети открити от барон Волф Людингхаузен през 1879 г. от южната могила при село Розовец. Колекцията включва ритон във формата на глава на сърна, девет апликации на щит и една кана. Няколко месеца по-късно в сбирката е предоставен и златния венец, открит през 1851 г. в Голямата могила на същия некропол.
Много бързо се комплектува и една от най-богатите колекции – нумизматичната. През 1880 г. при работа по пристройката към двореца е открита колективна находка от монети, предадени на музея. Постъпват нумизматични дарения и от Русе и Преслав. През същата година са снети копия от стенописите в Боянската църква и Драгалевския манастир за да се съхраняват в музея. За многобройните археологически паметници се намира подслон в двора на Мъжката класическа гимназия през 1890 г.
Решаващо значение за обособяването на Народния музей като самостоятелен културен институт има проведеното през 1892 г. Първо българско земеделческо-промишлено изложение в Пловдив.  Тогавашния министър на Народното просвещение Георги Живков взема решение за отделяне на музея от Народната библиотека. Откупени са експонатите на Павилиона за изящни изкуства от Изложението и с тях се създава Художествен отдел на новоучредения музей. От стария музей се отделят естествено-историческите предмети и се предават на Софийския университет. Така в Народния музей през 1893 г. се обособяват три основни сбирки: старовековна, етнографска и нумизматична.  Етнографската колекция се завежда последователно от Борис Дякович, Георги Баласчев, Йордан Попгеоргиев и Димитър Маринов.
За първи директор на Народния музей е назначен Вацлав Дубровски (1858-1916), който заема този пост до 1910 г. Той е завършил класическа филология, а в България е от 1880 г.  Първоначално учителствува в Пловдив, след това се премества в София. До назначаването му за директор на Народния музей, той извършва проучване на редица антични паметници. Негова е и заслугата за събиране произведения на съвременното българско изкуство. Освен откупените картини и скулптури от Пловдивското изложение през 1892 г., той редовно попълва колекцията на Народния музей от художествените изложби организирани от Дружеството за поддържане на изкуството в България, създадено от проф. Иван Шишманов. Под ръководството на Добруски се провеждат и първите системни археологически разкопки в античните градове издигнати от римляните – Ескус и Никополис ад Иструм.
При създаването на Народния музей в неговите фондове се числят 343 паметници и художествени произведения, както и 2 357 монети.  За разрастването на събирателската работа в страната особено много допринася издаването на Сборник за народни умотворения, наука и книжнина от 1889 г. В него основно се събират фолклорни и етнографски материали. Още с първата статия в Сборника се отправят призив за спасяване на обречените на изчезване старини и музейни предмети. От четвъртия том на татък започват да се отпечатват чернобели и цветни репродукции и скици с народни носии, селски къщи и др.
От създаването на Народния музей в него се обособява Етнографски отдел със специален уредник, който в последствие отговаря и за документалната сбирка която слага основата на създадения по-късно Архив на Българското възраждане. През 1906 г. всички етнографски материали и архивни документи преминават към новосъздадения Етнографски музей.
Според Закона за народното просвещение от 1909 г. в страната функционират два музея: Археологически народен музей и Етнографски народен музей.  Приемник на Народния музей става Археологическия музей, който продължава да се помещава в Буюк джамия. Сред основните задачи на Археологическия народен музей са: да събира и съхранява археологическите паметници из българските земи, да събира и съхранява всички монети, които са били употребявани в балканския полуостров и в съседните нему земи, да копира забележителните старини и да събира по-значителните нови художествени произведения на страната, да събира и пази църковните старини на България, да събира или копира всички паметници от странство, които имат каква и да е връзка с историята, археологията и художеството на българските земи и да се грижи за запазване и поддържане на всички паметници и старини в България, които имат архитектурно-художествено значение.
Въз основа на Закона за Народното просвещение от 1909 г. е приет Временен правилник за Народния музей. С него в музея се обособяват четири отдела: старовековен, средновековен, нумизматичен и художествен. В старовековния отдел се събират и проучват праисторически, антични и тракийски паметници. Средновековния отдел комплектува паметници на културата на византийци, българи, турци и други народи живели по българските земи през средните векове. С най-богата колекция е нумизматичния отдел. Сред хилядите монети има нумизматични уникати от античните държави, византийски, български и др. В художествения отдел се събират произведения от старото и новото изкуство на България.
На 1 февруари 1910 г. В.Добруски се пенсионира и предава Народния музей на д-р Б.Филов. По това време в инвентарните книги на музея са заведени: 1 074 предисторически музейни предмета, 3 537 старовековни, 722 средновековни, 171 художествени и 16 135 монети, или общо 21 639 музейни единици, при 2 700 при създаването на музея през 1892 г.
В Народния музей са привлечени на работа млади уредници, които впоследствие стават най-видните наши учени в съответните направления. За предисторическата сбирка е назначен да отговаря Р.Попов, за старовековната – д.р Ив.Велков, за средновековната – П.Мутафчиев, за нумизматическата – Н.А.Мушмов, за художествената – А.Протич.
Наред със събирателската работа, уредниците на Народния музей извършват и системна научноизследователска работа, за която свидетелстват и съответните публикации. През 1907 г. излиза първия том Известия на Народния музей, а от 1910 г. излизат Известия на Археологическото дружество в София. Отпечатват се и два тома Материали за археологическата карта на България и пет тома Материали за историята на София. През 1919 г. е издаден Отчет за Народния музей 1909 – 1919 г. от А.Протич.
Народният етнографски музей се създава през 1906 г. на базата на етнографския отдел на Народния музей. Според приетия през 1909 г. Закон за народното просвещение, неговата основна цел е да събира и съхранява етнографски материали от българските земи, да представя чрез модели всички предмети и форми на материалната култура на българския народ, да събира и пази всички  документи, които имат връзка с историята на българското възраждане и да събира и копира всички документи от чужбина, които имат отношение към възраждането на българския народ.  За това в Народния етнографски музей се обособяват два отдела: етнографски и исторически. Етнографският отдел комплектува колекция от музейни предмети свързани с традиционния бит и култура на българите. Историческият отдел е архив на българското възраждане. В него се събират документи и български печатни материали от Възраждането.
Първият директор на Народния етнографски музей е Димитър Маринов, който в Народния музей завежда етнографския отдел. Под неговото ръководство новият музей бързо разширява своята събирателска  и научно-изследователска работа. През 1907 г. излиза първия том на Известия на Етнографския музей в София. В него Д.Маринов, посочва, че музеят ще проучва и обнародва събраните материали от българските земи, без оглед на политическите граници - от Тулча до Охрид, от Морава до Чаталджа и от Дунав до Черно море.  Самият Д.Маринов е пребродил голяма част от страната и то неколкократно. Ето защо, той тревожно съобщава, че от началото на ХХ век се наблюдава бърза промяна в традиционните носии, обреди и обичаи.  Всичко това задължава българските етнографи да документират традиционния бит, празнично обредната система и народния календар, като записват фолклора и събират веществените материали за музейните колекции.
Уредник на етнографския отдел е Ст.Л.Костов.  При отделянето на музея, в неговите фондове вече са събрани над 20 хил. музейни предмета от всички краища на България, включително и от земите останали извън пределите й, съгласно решенията на Берлинския конгрес.  Сред най-интересните експонати са носии от Македония и Добруджа, както и характерни накити и други предмети свързани с поминъка и занаятите в тези етнографски райони. В 17 отделни колекции се събират веществени материали свързани с домашните занаяти - чекръци, станове, различни съдове за домашно производство на сапун, свещи, олио; механизми задвижвани от вода - мелници, бичкиджийни, чаркове; инструменти от различни занаяти и мн. др. Богата е и колекцията свързана с духовната култура, народната медицина, народната астрономия и т.н.
Уредник на историческия отдел е Антон П.Стоилов, който от 1914 г. е и изпълняващ длъжността директор. До 1907 г. в музея са събрани над 20 хил. документа свързани с епохата на българското възраждане. А.П.Стоилов се занимава и с фолклорни изследвания. Заедно със Ст.Л.Костов, той събира етнографски материали от районите в които действа Българската армия по време на Първата световна война като “военизирани етнографи”.  Към Народния етнографски музей действа Музеен комитет, в който членуват известните български учени: Ст.Романски, А.Иширков, Л.Милетич, П.Чилов, Кр.Миятев, Й.П.Георгиев, Б.Филов и др.
Народният етнографски музей изпраща и първите свои изложби зад граница. Така например, български етнографски предмети са включени в изложбените павилиони на нашата страна на Световните изложения през 1894 г. в Анверс, през 1900 г. в Париж, през 1905 г. в Лиеж и др. През 1912 г. в Прага е организирана етнографска изложба на българката, съвместно със столичните женски дружества и Народният етнографски музей. Следват участия в международните етнографски изложби в Берлин, Женева, Лондон, Ню Йорк, Хага, Хелзинки и др.
През 90-те години на ХIХ век у нас се обособяват два типа музеи: централни – държавни /известни като Народни музеи/ и местни – обществени /читалищни и училищни сбирки прерастващи в последствие в градски или читалищни музеи/. За създаването на местните музеи в края на ХIХ и началото на ХХ век основна роля изиграват повсеместно създадените Археологически дружества и системните археологически разкопки които се провеждат в страната. За задълбоченото научно проучване на археологическите паметници в нашата страна допринасят и проведените под ръководството на Руският археологически институт в Цариград експедиции.  В сътрудничество с най-добрите български специалисти по това време се правят много важни исторически открития. Начело на Руският археологически институт е видният руски византолог Ф.И.Успенски (1845-1928). Работейки през 1877 г. в Британския музей той се натъква, а по-късно пръв обнародва Лондонското евангелие на цар Иван Александър. Така българската проблематика заинтересова този голям изследовател и през 1879 г. той издава в Одеса труда си “Образуване на Второто българско царство”, за който е удостоен с научната степен “доктор по всеобща история”.
През 1896 г. под ръководството на Ф.И.Успенски се провежда руска експедиция в София, Пловдив, Рилския манастир, Бояна, Драгалевци и др. Резултатите от изследванията са публикувани във втория том на Известия на института. В трети том на известията са публикувани едни от най-важните български исторически паметници: Симеоновия пограничен стълб между България и Византия, Самуиловия надпис при Преспанското езеро и др.  В Северозападна България се проучват откритите вече паметници в местните музейни сбирки от секретаря на Руския институт П.Д.Погодин. Във Враца той се среща с един от най-големите радетели на старините у нас – Тодораки Хаджидимитров.
През 1898 г. се провежда една от най-резултатните археологически експедиции в Североизточна България. В нея вземат участие от руска страна – Ф.И.Успенски и М.Ю.Попруженко, а от българска – Васил Златарски и Карел Шкорпил. Край развалините на шуменското с.Абоба е открита първата българска столица – Плиска.  Така се поставя началото на системните археологически разкопки на средновековните български столици. През следващите години са проучвани фреските на църквите във Велико Търново. Основно внимание е отделено на църквата “Св. 40 мъченици” – българският средновековен пантеон. Материалите от разкопките на Царевец и Трапезица са публикувани в том седми на Известията на Руският археологически институт в Цариград. През 1905 г. се правят археологически сондажи край Преслав, но те не дават очаквания резултат.
Археологическите експедиции на Руският институт дават тласък на проучванията на нашата средновековна история. Събраният богат археологически материал постъпва в Народния музей, а една част е предоставен на местните музеи и музейни сбирки. Българската археологическа школа разполага с малко подготвени кадри, но с подкрепата на голям брой местни ентусиасти продължава започнатото дело. Най-голям принос за по-нататъшните археологически проучвания имат Васил Златарски и братята Херменгилд и Карел Шкорпил. В резултат на успешните археологически експедиции на братята Шкорпил се създава окръжния музей във Варна.
Две исторически дисциплини имат особена голяма популярност по това време и решаващо значение за развитието на музейното дело – археология и етнография. В повечето градове на страната възникват Археологически дружества, в които влизат местни учители и читалищни дейци. За развитието на етнографията определен принос има издаването на Сборник за народни умотворения от 1889 г. и такива авторитетни наши учени като проф. Ив.Шишманов, Д. Маринов и др.
Традициите създадени в българското музейно дело още от Възраждането се утвърждават в първите десетилетия след Освобождението. Ето защо, най-често новосъздадените музеи у нас в края на ХIХ в. възникват в читалищата или със съдействието на активни читателски дейци, предимно учители. Активната дейност на Археологическите дружества по това време се ръководи от същите ентусиасти.  Така, постепенно общите усилия насочени към проучване на археологическите обекти, историческите корени, както и традиционния бит и култура на българите водят до създаването на едни трайни, нови културни институти - местните музеи. По-голямата част от тях си остават като музейни сбирки към читалищата и училищата, но някои се разрастват и макар без държавна помощ се превръщат в добре уредени градски музеи.
Хронологически разгледани, тези музеи възникват по различно време в края на ХIХ в., преустановяват своята дейност по време на войните и възобновяват постепенно своята работа в началото на 20-те години. Първото археологическо дружество в България се създава след Освобождението в Търново.  То си поставя за основна задача проучването на средновековните паметници на Царевец и Трапезица. По идея на Ц.Гинчев, М.Дринов и В.Берон се прави опит църквата “Св. 40 мъченици” да се превърне в музей, но пожарът през 1902 г. слага край на този първи опит за съхраняване на археологически и други паметници в музейна сбирка.
Един от ново възникналите музеи след Освобождението  е в Стара Загора. Този град е изпепелен до основи по време на големите боеве през Руско-турската освободителна война през лятото на 1877 г.  В хода на възстановяването на града, при изкопни работи се откриват интересни археологически находки. Ето защо те са събрани през 1880 г. и обособени в малка музейна сбирка към общинското управление.  За истинска музейна дейност може да се говори едва след 1907 г. когато се създава Археологическо дружество “Августа Траяна”, чиято цел е издирването и съхраняването на исторически старини. В резултат на упоритата работа на неговите основатели Атанас Илиев и Атанас Кожухаров, както и на техните последователи Трифон Гинков, Добри Христов, Петър Детев и Христо Райков музеят устоява на изпитанията на времето и се развива, като един от добрите музеи в страната.
Сред първите градски музеи е и Габровският, който се създава през 1883 г.  Решаваща роля за успеха на този музей играят учителите от Априловската гимназия.  Ето защо първоначално сбирката се намира в една от стаите на гимназията. Към експонирането и се пристъпва едва през 1924 г.  За развитието на музейното дело в Габрово допринася създаденото от Еким Андрейчин и д-р Петър Цончев  Историографическо дружество “Габрово”.
За начало на организираното музейно дело във Варна се приема 1888 г.  Основоположници на музейната сбирка са братята Хермангилд и Карел Шкорпил. Вече споменахме за тяхното участие в поредица от археологически експедиции в различни краища на страната. Големите техни открития в Плиска, Преслав и Мадара доказват недвусмислено могъществото на Първата българска държава. Многобройните археологически паметници, както и други музейни предмети са подредени в откритата на 31 март 1907 г. постоянна експозиция. За успешното развитие на музея, през неговите първи години, особена заслуга има местното Археологическо дружество, създадено през 1901 г. и водещо активна научно-изследователска работа.
По повод тържественото честване на 20 годишнината от създаването на Българската екзархия в Ловеч се заражда идеята да бъде създаден местен музей. Негови основатели са Ст.Ватев и П.Стоянов, както и на техните сподвижници Ив.П.Димитров, И.Драсов и М.Радков. Така през 1895 г. към читалище “Наука” в Ловеч се създава богата музейна сбирка, главно от дарени музейни предмети.
През 1897 г. се създава музеят във Видин. Той също е дело на местното археологическо дружество и на неговите най-ентусиазирани членове П.Недев, А.Маждраков и Хр.Спасов.  През същата година възниква и музея в Кюстендил. Негов основател е възрожденският деец и основател на Българското книжовно дружество Ефрем Каранов.  Негови съмишленици са Г.Златаревски, В.Митов, Д.Стоименов, А.Розев, И.Г.Сотиров и големият изследовател на Кюстендилският край Йордан Захариев. Проведените археологически разкопки от Й.Иванов при Копиловци,  Кадиин мост, Хисарлъка, Таваличево и др. дават богат археологически материал, който е експониран в читалище “Братство” - Кюстендил.
Шуменският музей възниква през 1900 г. Независимо, че в този град интереса към старините датира още от Възраждането, до създаването на музейна сбирка се стига след продължителни проучвания на района от учителя Р.Попов и неговите колеги Ат.Чилингиров и И.Моллов.  Така при Шуменското педагогическо училище възниква музей, който се използва и в учебния процес. Тук обратно на общия процес в страната, първо се създава музей, а на неговата основа се изгражда и местното археологическо дружество през 1902 г.
Един от най-активните музеи в страната е Казанлъшкият. След десет годишни непрекъснати усилия той е създаден от П.Топузов, основател и на първия полкови музей в страната. През 1901 г. само от своята музейна сбирка Топузов открива музея, който по-късно разкрива своята експозиция в читалището “Искра”.  Казанлъшката общественост широко подкрепя своя родолюбив съгражданин и до края на 1901 г. са подарени нови 804 музейни предмета. От 1905 г. музеят е част от читалище “Искра” и се радва на широка обществена и материална подкрепа през следващите десетилетия.
През пролетта на 1903 г. в Плевен се създава археологическо дружество, което си поставя за задача и създаването на музей. През лятото на 1903 г. се поставят основите на местния музей, който открива своя малка експозиция през 1911 г. благодарение на упорития труд на Ив.Данов.  По това време възниква и първата музейна сбирка в Русе. Тя е създадена през 1904 г. от братята Шкорпил в гимназията, където те били учители.  След тяхното напускане на града, музейната работа замира.
Вечните финансови проблеми на българската култура не дават възможност в страната да се изгради стабилна държавна музейна мрежа, която да бъде гръбнакът на музейното дело в страната. Пример за трънливият път на развитието на държавен музей в провинцията е Археологическият музей в Пловдив, създаден веднага след Освобождението в 1879 г. През 1901 г. той е закрит и след дълги борби е възстановен, като Археологически и нумизматичен кабинет към Пловдивската народна библиотека през 1910 г.  Подобна е и съдбата на първият етнографски музей извън столицата – Окръжния етнографски музей в Пловдив. Той е създаден през 1917 г. с активното участие на Ст.Н.Шишков и Йордан Попгеоргиев, но след дълга и упорита работа е закрит през 1932 г.  Под натиска на културната общественост в Пловдив, общината е принудена да закупи къщата на Коюмджиолу – един от най-красивите паметници на възрожденската ни архитектура и след ремонт през 1939 г. тя отваря врати като Градски етнографски музей. При такива сложни условия работят всеотдайните музейните дейци в страната.
При тази трудна за музейното ни дело обстановка, в началото на нашия век се появява един нов за страната ни клон на музейната практика – военноисторическите музеи. Тяхната поява е съвсем навременна, защото дават опора на младото ни и неукрепнало музейно дело. Първият военен музей е открит на 23 април 1904 г. в Казанлък в 23-ти Шипченски полк.  Негов основател е о.з. поручик Петър Ив. Топузов, създателя и на Казанлъшкия музей през 1901 г.  Постепенно полкови музеи се създават в много поделения на армията, особено след Балканската и Първа световна война.
Голяма е заслугата на военните при създаването на нов тип музеи, непознати у нас до началото на нашия век, а именно къщи-музеи. Първите държавни къщи-музеи са открити едва в началото на 20-те години и са свързани с живота и творчеството на видните наши писатели Алеко Константинов и Иван Вазов. Тук става дума за идеята възникнала още при Временното Руско управление, къщите в които е отсядал руският император Александър II и Генералния щаб, да бъдат откупени и превърнати в музеи. Тази идея е подкрепена от вътрешния министър Соболев през 1882 г., но поради сложната вътрешна и международна обстановка не се реализира.
В края на миналият век у нас се заражда едно обществено движение за опазване на българските светини от революционното ни минало и Руско-Турската освободителна война. Вторият конгрес на поборнико-опълченските дружества, проведен през 1892 г., решава да състави комитет, който да увековечи признателността на българският народ към освободителите. Тази идея не се реализира. Едва през 1899 г. по инициатива на Стоян Заимов е създаден “Комитет Цар Освободител Александър II”, който има над 500 свои клона из цялата срана. В ръководството на Комитета са привлечени ген. Паприков, инж. Ст.Сарафов, проф. Д.Агура, Ив.Мърквичка, А.Митов, инж. В.К.Силяновски и др.
Особената активност на Комитета е свързана с отбелязването на 25 годишнината от Шипченската епопея през 1902 г.  При посещението си през 1901 г. в Петербург, Ст.Заимов получава пълна подкрепа от руска страна на неговата идея, къщите в които е отсядал Александър II и легендарните руски командири да бъдат превърнати в “паметници на свободата”, както и да се построи в Плевен мавзолей, в който да се съберат свещените останки на загиналите борци за свободата ни.
Големите чествания на 25-годишнината от Шипченската епопея са съпроводени с откриването на първият по нашите земи храм-паметник в с.Шипка. Той е издигнат от 1896 до 1902 г. със средства събирани от цяла Русия от специален комитет създаден през 1879 г. от Олга Николаевна Скобелева и граф Игнатиев. Храмът е построен с активното участие на руски архитекти и художници.  Тези празници активизират българската общественост за изграждане на паметници и мавзолеи в памет на загиналите руски, румънски и финландски войни, както и на българските опълченци и поборници.
През 1903 г. се провежда конкурс за изграждане на мавзолея в Плевен. Той е спечелен от арх. Койчев и е построен до 1906 г. На 12 април 1904 г. е направена първата копка на Скобелевият парк-музей, чрез който се увековечава паметта на загиналите руски войни в Мъртвата долина при обсадата на Плевен. Междувременно започва ремонта на къщите в Бяла и Горна Студена. През 1904 г. е отчуждена къщата на В.Илиев в Пордим и е превърната в къща-музей “Румънски войн 1877-78 г.”.  Ценни експонати за нея са изпратени от Румънското министерство на войната.
Превръщането на къщите, където отсядат руските командири и император Александър II в къщи-музеи продължава до 1907. От Русия са изпратени 3 парахода натоварени с оръжие и бойни реликви от Руско-турската война. Тяхното превозване от пристанище Варна до Бяла, Г.Студена и Плевен е съпроводено с големи празници от местната общественост в селищата през които преминават 80-те волски впряга натоварени с реликвите. Подреждането на експонатите в къщите-музеи е първото по рода си у нас създаване на такива постоянни експозиции.
Откриването на къщите-музеи става по време на големите общонародни чествания в края на август и началото на септември 1907 г. В тях вземат участие големи делегации от Русия и Румъния. Най-напред е открит паметника на Цар Освободител в София, а след това празниците продължават и в провинцията. Централно място заемат тържествата в Плевен и селищата в които са открити къщите-музеи. За тяхното понататъшно поддържане и управление, Министерството на войната създава специално Управление със седалище в Плевен, начело на което е назначен Стоян Заимов, видния възрожденец-революционер, който има и най-голяма заслуга за създаването на къщите-музеи и мемориалните комплекси в Плевен и Гривица. След смъртта на Заимов през 1932 г. негов приемник става Н.В.Ракитин.
Откриването на военноисторическите къщи-музеи бележи нов етап в развитието на музейното дело у нас. За първи път в нашата музейна практика се превръщат в музеи, къщи в които са отсядали членовете на Руския Генерален щаб, Главнокомандуващия и руският император. В автентичните сгради се изграждат оригинални експозиции включващи освен оръжия и униформи от това време, но и много лични вещи на забележителните руски генерали имащи най-голям принос в Освободителната война. Така например, в къщата-музей “Освобождението на Плевен 1877 г.” са експонирани лични вещи на ген. Скобелев – мастилница и перодръжка, папка за писма и др.  В стаята където Осман паша е предал сабята си на Александър II е експонирана бойната хусарска униформа на руския император, с която той е бил облечен тогава.  Интериора на помещението е възстановен в неговия автентичен вид, както е бил при историческата среща, като за целта са използвани предмети от оригиналното обзавеждане на стаята – огледалото, свещника, триъгълната масичка и др.
Втората главна особеност на тези военноисторически музеи е, че всички те са заобиколени с по-малки или по-големи паркове. Така например, около къщата-музей в Горна Студена парка заема 25 декара. В тези паркове са експонирани руски оръдия, мортири от крепостната артилерия и др.  Къщите-музеи и парковете около тях са оградени със специални метални огради изработени от трофейно турско оръжие – цеви от пушки и оръдия, снаряди, саби, пики, брадвички и др. Идеята за този вид огради е на военния инж. кап. Васил К. Силяновски, а осъществяването им е поверено на началника на Софийския военен арсенал Стефан Белов и техника Ст.Попов.  Тези внушителни метални огради въздействат много силно върху посетителите, защото по такъв нагледен начин показват какво огромно количество оръжие е отнето от турците при техния разгром.
През този етап от развитието на българското музейно дело се създава и първият парк-музей посветен на героичния ген.Скобелев. Около редута “Исса ага”, геройски превзет от руските войски предвождани от храбрият ген.Скобелев на 30 август 1877 г., се изгражда голям парк. В него са издигнати 9 братски могили и една могила-костница в която е разположена малка експозиция, отразяваща бойните действия при третия щурм на Плевен и героизма на отряда на ген. Скобелев.
През различни периоди къщите-музеи са под върховният надзор на Министерството на войната или на министерството на Народното просвещение. В приетият през 1921 г. Закон за народното просвещение се посочва, че военноисторическите къщи-музеи и паметници се намират под върховния надзор на Министерството на народното просвещение.  За тяхната дейност е изработен Правилник с който се регламентират задълженията на служителите.  Цялостната отговорност за дейността на къщите-музеи се носи от директора, който се назначава с указ. Уредникът носи главната отговорност за музейните експозиции, инвентарните книги, каталози и цялата документация свързана с музейната и експозиционна дейност. Всяка къща-музей има надзирател, който се грижи за музейното имущество, хигиената и парка около къщата. Надзирателите изпълняват функциите и на екскурзоводи, те посрещат посетителите и ги развеждат из експозицията, като водят месечна и годишна статистика за посещенията. Работата с посетителите е изведена на първо място сред задълженията на служителите, ето защо в “Правилника за военно-историческите къщи-музеи и паметниците при тях” изрично се посочва, че “къщите-музеи и паметниците служат за национално-патриотично възпитание на поколенията, затова директорът и целия друг персонал са длъжни да дават всички сведения и улеснения на посетителите”.
Независимо от промяната на подведомственото подчинение на къщите-музеи тяхната работа не се смущава поради факта, че от тяхното създаване през 1907 г. до 1932 г. техен директор е видният възрожденски и уважаван общественик, един от строителите на следосвобожденска България – Стоян Заимов.  Отбягвайки високите държавни постове които е могъл да заема в първите години след Освобождението, Заимов е един от малцината отишъл в Русия за да завърши висше образование и след завръщането си се отдава на културна и просветна дейност.  Творчеството му е свързано с проучване на Българското възраждане – “Миналото” в 4 тома, Биография на В.Левски, както и “Светите места на признателна България”. В редица публикации, той доуточнява някои грешки в “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, както и в биографиите на Христо Ботев и Васил Левски. Богатото творчество на Ст.Заимов е поощрявано от големият му приятел Иван Вазов. Както е известно, в романа си “Под игото”, Вазов взема черти от характера на Стоян Заимов и Васил Левски за изграждане на образа на Бойчо Огнянов.
Една от идеите на Комитета “Цар Освободител” се реализира, но друга – за създаване на Музей на Българското възраждане не се осъществява на практика. Независимо, че столичната община отпуска безплатно петно за строеж на музея между църквата “Св.София” и Руското посолство, проекта не е реализиран. Повечето, главно архивни материали от Възраждането се съхраняват в Народния етнографски музей, а в последствие са предадени на Народната библиотека. Събирането на реликви от националноосвободителните борби срещу турското робство се извършва от всички местни и централни музеи. Така се запазват такива ценни паметници, като лични вещи и оръжия на наши възрожденски дейци, революционери и поборници от Априлското въстание и борбите за обединяване на българските земи след решенията на Берлинския конгрес.
Не се реализират и още няколко идеи все в този дух възникнали преди войните. През юли 1914 г. кмета и благотворителното дружество “Паметник Батак” отправят писма до министъра на народното просвещение с молба църквата “Св. Неделя” в Батак да бъде превърната в мавзолей.  Предложението е подкрепено и от Ст. Заимов. Въз основа на това, през април 1915 г. в Министерството на народното просвещение се решава към къщите-музеи да се причисли и родната къща на Каблешков в Копривщица, а църквата “Св. Неделя” в Батак и Дряновския манастир да се превърнат в музейни обекти и се впишат в регистъра “Паметници за свободата”.
Законодателството в областта на опазването на българските старини стимулира по-нататъшното проучване на всички движими и недвижими паметници. Ето защо още в края на ХIХ век се публикуват първите научни програми за изследователската работа в тази насока.
Принос към изучаването на миналото на даден край дават и поселищните проучвания, които започват да се провеждат от началото на ХХ век под непосредственото ръководство на такива изтъкнати наши специалисти какъвто е професор Анастас Иширков. За да се разгърне краезнанието у нас на научна основа, той публикува през 1906 г. “Упътване за изучаване на селищата в българските земи”.  В него обстойно са застъпени въпроси свързани с историята на селището, неговото име, населението му, носиите и занятията. В специален раздел са отделени въпросите за старините в селището и неговата околност. Трябва да се отразят всички сведения за наличието на манастир, градище, кале, кула, стари зидове, дялани камъни с и без надписи, както и следи от стар друм, мост и т.н. Необходимо е също така да се проучи района около селището за следи от сгурия и рудопреработка и ако се открият да се определи до кога там е имало производство. Други важни обекти за проучване са могилите, дали има в близост до селището, каква форма имат, как се наричат и дали са били разкопавани някои от тях и какво е намерено. Включени са и въпроси относно гробищата на селището и съседните села, както и за оброчищата и службите извършвани там.
Като цяло, Упътването за изучаване на селищата в българските земи е насочено да послужи на местните прогимназиални и гимназиални учители в техните краеведски проучвания. В частта си за старините то е напълно изчерпателно и обхваща почти всички необходими данни за археологическото наследство на дадено селище. В другите още осем раздела са застъпени въпроси свързани с материалната култура, архитектурата и историята на селището. Така проф.Иширков дава своя принос в началото на века да се излезе извън традиционните рамки на фолклористиката и етнографията, които имат доминиращо влияние сред българското учителство и техните публикации в Сборника за народни умотворения. Независимо, че проф. Ив.Шишманов няколко кратно апелира за проучване и на материалната култура на българския народ, в Министерството на народното просвещение продължават да постъпват преобладаващо материали свързани с духовното култура на българина.
За да могат учителите и любителите на старините у нас да провеждат системни проучвания в тази област, Археологическото дружество в София публикува през 1909 г. “Упътване за събиране и пазене на старини”. В него на 83 страници обстойно се разкрива как трябва да се издирват археологическите паметници, по какъв начин да се документират откритията и особено как те да се съхраняват за да се избегне понататъшното им разрушаване. По обстойно е “Ръководство за разкопки, събиране и запазване на старини и монети” написано от Р.Попов и Н.А.Мушмов издадено от Българският археологически институт през 1922 г.
Дейността на следосвобожденското ни общество в областта на паметниците на културата е посветена преди всичко на опазването им. Новата Българска държава създава съвременна нормативна база на чиято основа се градят институциите призвани да откриват и съхраняват историческите и културни паметници. Законът за народното просвещение от 1909 г. и Законът за старините от 1911 г. са европейските еталони по които българското музейно дело се равнява през този период. Народният музей е методически център призван да подпомага всички местни музеи в тяхната практическа работа по откриване и съхраняване на паметниците. Недостатъчните средства заделяни от общините не създават условия за една по-широка музейна мрежа в страната. Независимо от това в повечето градове, а и в някои села се създават музеи и музейни сбирки.