Печат
Категория: История на музейното дело в България
Посещения: 2095

лава първа. ВЪЗНИКВАНЕ НА МУЗЕИТЕ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

1. Първи проучвания на българската история през Възраждането

Със стремежа за възстановяване на историческото минало през Възраждането се заражда и движение за издирване и съхраняване на все още запазените писмени и веществени паметници от българското минало.1 Самият Паисий Хилендарски при написването на "История Славяноболгарская" издирва в Атонските манастири и зад граница документи на българската държава и нейните владетели. Запознава се и с произведенията на Мавро Орбини и Цезар Бароний.2 Като доказателство за славното ни минало Паисий Хилендарски използва руините на средновековните ни манастири, църкви и крепости . През ХVIII и особено през ХIХ век всички наши възрожденски деятели, независимо дали са просветители, борци за църковна независимост или революционери, посвещават една голяма част от дейността си за издирване и събиране на историческите ни паметници .3 Важна крачка за координирането на тази патриотична задача играе създаденото през 1869 г. Българско книжовно дружество в Браила .4
Връщането към историческите корени на българската държавност преди всички прави Паисий Хилендарски . Подтика си към това дело той отдава на своята любов към българския народ - "Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала."5 В стремежа си да повдигне българския дух Паисий Хилендарски отбелязва, че "от целия славянски род най-славни са били българите..."6 С гордост той заявявя, че първи българите са имали царе, патриарх, че те първи са се покръстили и т.н. Всичко това трябва да предизвиква национална гордост, а не обратното и за това Паисий Хилендарски възкликва: "О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш по свои язик и не думаш. Или не са имали българи царство и господство. За толико лета царствували и били славни и чуени по сва земла и много пути от силни римлане и от мудри грци дан взимали..."7.
Още в първата част на книгата -"Ползата от историята", Паисий Хилендарски изтъква колко е важно да се познава историята. Според него от нея може да се научи за превратностите на човешкия живот и "обратите на благополучието в него, и непостоянството в тоя свят, и как и велики държави клонят към падение"8. По тази причина Паисий Хилендарски настоява всеки българин да знае всичко известно за нашите предци, "както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език"9.
Няма да се спираме подробно на живота и делото на Паисий Хилендарски и значението на История славянобългарска за началото на Българското възраждане, всички тези проблеми са обстойно разгледани в нашата историография от времето на Марин Дринов през ХІХ в. до съвременните изследователи.10
Тук ще обърнем внимание на неговите следовници, чийто стремеж да разпространяват "История славяноболгарская" е изключително ярък . До нас са достигнали над 60 преписа и 13 преработки от първата половина на ХIХ в. Най-известните са: на поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански) в Котел през 1865 г., Самоковският - от 1771 г., Никифоровският - 1772 г., Кованлъшкият - 1783 г., Еленският - 1784 г., преработката на поп Пунчо от Мокреш - 1793 г., Първи Русенски, Пантелеймонов и Преображенски - 1809 г., Втори Русенски, Лазаров - 1811 г., Хилендарски - 1820 г., Дряновски и Зотовски - 1837 г. и др.11 Всеки от преписвачите на Паисиевата история оценява нейното значение по свой собствен начин. По-ранните от тях отдават водещата роля на "отца, с поспешением сина и совершением святого духа" - Самоковски препис, 1772 г.12 От началото на ХІХ в. в преписите намираме по-ярко очертано историческото значение на историята за пробудата на българите - "Написахме тука в кратцех заради болгарских народ да разумеют како са биле древните великих царих болгарских."13 За ясното национално съзнание говори Никола Поплазаров, създателят на Втория Русенски препис през 1811 г. - "Абие, браттие, потрудите ся, та я прочитети да ви буди на ползу болгаром и похвала, а на пакост греком и сербом."14 Първото печатно издание на История славяноболгарская - "Царственика" на Христаки Павлович, излиза през 1844 г. То си поставя следната задача - "да видите ви едно убо какових славних прародитетелей сте внуци, а друго, защо състояние человеческое в том свете не е постоянно, но всегда подлежи".15 Така с развитието на времето оценката на тази първа българска история става все по патриотични подбуди. Не такава е съдбата на създадените след Паисий "Зографска българска история" и "История во кратце о болгарском народе словенском" на йеросхимонах Спиридон.
Йеросхимонах Спиридон Габровски16 е автор на "История во кратце о болгарском народе славенском", завършена през 1792 г. в молдавския манастир Нямц.17 Той е роден в Габрово, където се жени и има един син, който по-късно го последва в Рилския манастир. Предполага се, че Спиридон се замонашва рано в Света гора. За това говорят познанията му за славянските ръкописи, съхранявани в Атонските манастири, използвани при написването на неговото историческо съчинение. Вероятно тогава йеромонах Спиридон е един от петимата славянски ученици на известния украински книжовник Паисий Величковски (1722-1794). Общо учениците на Величковски са били 12 (седем власи и петима славяни), но за тях има много малко сведения. През 1763 г. те заедно със своя учител напускат Света гора и тръгват за Румъния.18 Предполага се, че сред тях е бил и йеромонах Спиридон. Всички те се установяват в молдавския манастир Нямц, близо до Яш. Постепенно последователите на Величковски нарастват, за да достигнат 700. Така се създава известната в източноправославния свят филологико-аскетическа школа. Тук йеромонах Спиридон Габровски завършва своя историографски труд. Две години по-късно Паисий Величковски умира и неговите ученици се разпръсват из целия Балкански полуостров. Йеромонах Спиридон се установява в Рилския манастир, където приема отново "великата схима" и остава йеросхимонах до смъртта си през 1824 г.19
"История во кратце о болгарском народе славенском" е писана от йеросхимонах Спиридон Габровски дълги години. За разлика от "История славяноболгарская" на Паисий Хилендарски тук се набляга на историческата фактология, почерпена от различни домашни и чужди извори.20 Книгата се състои от предисловие и исторически текст, разгърнат в 11 части. В Предисловието авторът отбелязва, че "българите са твърде славен царски и патриаршески народ и чеда апостолски".21 Най-интересни са пета и шеста част - История на българските владетели, с кратка характеристика на управлението им. В този раздел се разкрива и богата ни духовна история, включително и за Света гора и зографските мъченици. В шестата част е представен цар Иван Шишман.22
Основен историограф за йеросхимонах Спиридон е известният руски духовник епископ Димитрий Ростовски (1651-1709), тъй като той е негов последовател.23 В своята история Спиридон използва "Летописа" на Ростовски, когато разяснява библейския произход на славяните, дори той влиза в спор с руския учен и заявява, че не може Мосох, син Яфетов, да се счита за руски княз, а за княз на целия славянски род.24 Житието на св. Александър Невски е взето от друго съчинение на Ростовски - "Чети-минеи". По принцип йеросхимонах Спиридон Габровски се доверява изцяло на епископ Ростовски и смята, че никой не е писал така вярно като него.
Подобно на Паисий Хилендарски и йеросхимонах Спиридон Габровски се опира на Цезар Бароний и неговия труд - "Деяния церковная и гражданская", руски превод от 1719 г.25 Всяко едно от 24-те цитирания на този извор е старателно отбелязано в текста или в полето на ръкописа.26 Друг автор, на който често се позовава йеросхимонах Спиридон Габровски, е Йоан Зонара, византийски историк от ХІ-ХІІ в. Той е ползвал славянски превод на неговото съчинение и когато авторът застъпва провизантийска позиция, Спиридон рязко заявява, че "Зонара, защищает греков".27
Българските източници, които йеросхимонах Спиридон Габровски използва, са твърде ограничени. Няколко пъти той се позовава на "Летопис терновский", създаден от патриарх Евтимий.28 Такъв ръкопис не е достигнал до съвременните изследователи и за това проф. Б.Христова предполага, че това е Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ, прередактирано от българския патриарх Евтимий Търновски.29 Дискусионен е въпросът за познаването и използването на "История слявяноболгарская" от Спиридон. Специалистите предполагат, че той е чел Зографската история - съкратен вариант на Паисиевата история, и я цитира, като отбелязва "другият летопис" или "един летопис".30 Необясним остава фактът, че никъде йеромонах Спиридон не посочва името на Паисий Хилендарски, при положение че чуждите автори той посочва многократно и точно на местата, от където взема съответните сведения. Трудно е да си представим, че един български монах, започнал своя път от Атон, може да не познава историческата творба на Паисий Хилендарски, при положение че се заема да повтори неговия път за издирване на достоверни източници за средновековната българска история.
Единствен йеросхимонах Спиридон Габровски се опира на богатия български фолклор като исторически извор. Така той обстойно разглежда песните, свързани с коледуването и доказва, че те са свързани с илирическия крал Колад, баща на българския княз Болг. Обичаят "ладуване", който в Габрово се извършва на първи януари, той свързва с българския владетел Ладо, а "пеперуда" при суша отбелязва почитта към Перун. Богатият епос, свързан с подвизите на Крали Марко, е широко използван в Спиридоновата история. Чрез различни предания и легенди той описва падането на Солун, потурчването на знатните българи от Търново и т.н.31
Другите извори, които йеросхимонах Спиридон Габровски използва при описанието на различни исторически събития, са Киево-печьорския Синопсис, славянския превод на Пролога, Кормчаята, "Камък на съблазънта" от Илия Миниат - византийски проповедник, "Рай мислений", житието на Григорий Синаит от патриарх Калист, както и редица историци и догматици - Теофилакт Охридски, Анастасий Библиотекар, Стриковски и др.32 Повечето от тях той цитира по други източници, използвани от него. В Предисловието на "История во кратце..." авторът отбелязва, че е познавал и трудовете на Клод Буфиер (1661-1737), превода на Цезар Бароний от полския йезуит Петър Скарга (1536-1612) и един неизвестен унгарски ръкопис.33 Йеросхимонах Спиридон Габровски добре познава и сръбските летописи. В своята история той използва данни от Житието на св. Сава и Житието на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки.34 За периода на Османското завладяване на Балканския полуостров и управлението на турските султани до края на ХVІІІ в. йеросхимонах Спиридон Габровски се позовава на многобройни славянски летописни бележки и приписки. Хронологията на събитията той взема от турски хронисти, но не ги цитира, подобно на византийските. Изследователите на неговата история стигат до тези заключения, откривайки съвършено еднаква композиция на материала, излаган за едни и същи събития в турските хроники и в "История во кратце...".35
Разполагайки с богата за времето си изворова база, йеросхимонах Спиридон Габровски създава една преди всичко високо патриотична история на своя народ. В нея преобладават събитията, изтъкващи величието и подвизите на българските царе. Най-подробно са предадени военните и дипломатическите победи на цар Симеон, на Калоян и Иван Асен, на останалите средновековни български владетели и техните взаимоотношения с византийските императори. Като най-важни български приноси йеросхимонах Спиридон Габровски посочва приемането на християнството и създаването на славянската азбука.
Църковната история е на втори план, но той с гордост изтъква съществуването на самостоятелна българска патриаршия. Специално внимание е отделено на живота и делото на българските светци Иван Рилски и Иларион Мъгленски. Бъдещият монах на Рилския манастир, Спиридон, отделя много малко място на описанието на тази света обител. Много по-пространно е представен Зографският манастир в Света гора, което може да се обясни с първоначалното му замонашване в Атон.
Повечето изследователи съпоставят "История во кратце..." на йеросхимонах Спиридон Габровски с Паисиевата "История славяноболгарска", но това не е нужно. Всяка една от тях има своя достоен принос в зората на Българското възраждане за повдигане на патриотичния дух на българите и поставят началото на възрожденската ни историография. "История во кратце..." има само един препис от 1819 г., направен от неизвестен монах в Рилския манастир. Според проф. Б.Христова преписвачът на историята не е Петко Манафов, а може би първият читател на преписа и неговата приписка подвежда по-ранните изследователи.36 Така този препис заедно с други съчинения влиза в т.нар. Габровски сборник, който през 1883 г. е предаден в новосъздадения Исторически музей в града.
През първата четвърт на ХІХ в. в Рилския манастир се създава компилативен историографски труд, известен като "Рилска преправка". Най-ранният препис на тази творба е от 1825 г. и е дело на рилския монах Паисий.37 В основата на Рилската преправка лежи "История славяноболгарская", но доста части са заети и от "История во кратце". Създателят на преправката не се позовава никъде нито на Паисий Хилендарски, нито на Спиридон. Проф. Христова предполага, че Паисий Рилски е съставил компилацията през 1825 г., използвайки "История во кратце..." след смъртта на йеросхимонах Спиридон (1824).38 Рилската преправка има свои преписи, като всеки нов преписвач добавя или съкращава по нещо от нея. Части от това компилативно съчинение влизат през 1844 г. в първата печатна българска история "Царственика" на Христаки Павлович.
През 20-те години на ХIХ в. сред емигрантските среди в Одеса започва да се обсъжда и отпечатването на научно издържана българска история. Големи надежди се възлагат в това отношение на Ан.Кипиловски. През 1844 г. Христаки Павлович публикува своя прочут "Царственик" и с това се слага началото на печатните истории на България.
Добри Войников (1833-1878) е сред първите възрожденци, дръзнали да напишат история на българския народ. Неговата "Кратка българска история" е издадена във Виена през 1861 г.39 Тя е в малък формат и е 170 страници. Написана е от 27-годишния учител в родния му град Шумен и там намира най-радушен прием от неговите ученици и просветени граждани. За написването на историята Д.Войников използва трудовете на Йован Раич, Юрий Венелин, Павел-Йозеф Шафарик, Никола Палаузов, Георги С.Раковски и "Царственика" на Христаки Павлович. В началото на учебника той посочва значението на историята за националното осъзнаване и развитие на българския народ. Затова е необходимо българските ученици да изучават своята история, която е героична и може да служи за пример и на други народи - "Не ще ли бъде срам за един българин да не познава историята на рода си..."40.
Много важно обстоятелство за разкриване на историческата истина са запазените паметници по българските земи. Д.Войников изтъква, че "българските народни паметници и предания са пострадали от завоевателите много повече, отколкото на другите народи и че в същото време България е играла не по-малка роля в политический свят у Европа, отколкото други по-значителни днес европейски народи..."41. Най-голям принос за популяризирането на българската история Добри Войников дава чрез своите исторически драми, поставяни и играни на читалищните сцени из цяла България.
След Кримската война започва още по-активен период на издирване и публикуване на документи за историята на българската държава.42 Целият този процес от края на ХVIII и началото на ХIХ в. Свидетелства за едно ново отношение към българските паметници и исторически документи.