Печат
Категория: История на музейното дело в България
Посещения: 2164

Глава втора. МУЗЕЙНОТО ДЕЛО СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

2.1. Нормативна уредба за опазване на наследството след Освобождението

Новосъздадената Българска държава предприема редица законодателни стъпки за опазване на историческите и културни паметници. Първият законодателен акт в тази област е "Временни правила за Научни и Книжовни Предприятия".5 В първия отдел се посочва, че всички неоткрити старини принадлежат на държавата. След това се определя редът за откупуване на находките и разрешенията за археологически разкопки, които се дават от Министерството на просвещението. Вторият отдел на Временните правила е посветен на издирването и описването на фолклорен и етнографски материал - народни песни, поговорки, гатанки, предания, обичаи и др. Те се събират, обработват и издават от Министерството на народното просвещение.6 За тази цел в бюджета на министерството са заделени първите 60 хил. лв.7
Временните правила служат за кратък период в страната да се въведе ред при извършване на археологически и етнографски проучвания. Те са първите законодателни ограничения пред иманярите и опитващите се да изнесат зад граница български исторически и културни паметници. Чрез Временните правила се уреждат и "Книжовните предприятия", т.е. полагат се основите на една съвременна издателска дейност в страната.
Решителна промяна на държавната политика в областта на опазването на старините настъпва с приемането на 27 ноември 1889 г. на "Закон за издирвание старини и за спомагание на научни и книжовни предприятия "8. Неговият Първи раздел се отнася за издирването на старини - монети, паметници, статуи, гробници, оръжия, оръдия и пр.; документи - ръкописи, стари печатни книги и пр..9
В чл. 1 на Закона изрично се подчертава, че всички "неоткрити материали в старинни предмети, дето и да се намерят те, принадлежат на държавата"10. Законът урежда откупуването на старини от техни притежатели или открити при археологически разкопки с разрешение от Министерството на просвещението. Оценката на паметници и документи става от комисия, назначена от министерството (чл. 4). Възнаграждения получават и предалите в Министерството на просвещението свои стари ръкописи, старопечатни книги, костюми, монети, оръдия (тук се разбират не артилерийски оръдия, а инструменти и селскостопански инвентар - оръдия на труда) и други подобни (чл. 6). Любопитна подробност за оценката на тези предадени старинни книжовни и веществени паметници е демократичният начин на формирането на комисията за оценката им - по един представител на министерството и на приносителя им (чл. 6). Още по-интересно е решението на законодателя, в случай че  двете страни не се споразумеят за цената, "оценението става от Министерския съвет "11. Фактът, че чак Министерският съвет се занимава с оценяването на спорни паметници, говори единствено, че Българската държава си поставя задачата да издири и прибере под своя закрила всички значими исторически и културни паметници и документи от българските земи.
В чл. 8 се посочва, че "откритите неподвижни старини като храмове, крепости и други, дето и да се намерят, се поставят под надзора на местната власт и са притежание на правителството".12 Така държавата установява свой контрол върху недвижимите паметници и следи за тяхното опазване.
В няколко последователни члена от закона подробно се определя редът за провеждане на археологически разкопки, контролът им от страна на  Министерството на просвещението и начинът за откупуване на находките от държавата (чл. 9-16). Новооткритите движими паметници се описват и предават срещу заплащане чрез местните власти в Министерството на просвещението (чл. 17). Така държавата се стреми да опази и съхрани за поколенията движимите и недвижими паметници на територията на страната.
Изнасянето на старини става съгласно чл. 8 от Закона за митниците и само с одобрен списък от Министерството на просвещението. Всички старинни предмети, които се изнасят "скришом", т.е. незаконно, се конфискуват от държавата (чл. 19). Същевременно Министерството на просвещението организира научни експедиции в различни райони на страната с цел да се извърши системно колекциониране на движими паметници, както и да се опишат недвижимите паметници (чл. 21).
Вторият раздел на Закона е посветен на събирането на словесен материал - песни, поговорки, гатанки, предания, разкази, обичаи и др.13 Отново Министерството на просвещението е натоварено с цялостното организиране, оценяване и публикуване на теренния изворов словесен материал. Комисии от специалисти подбират и предлагат за печат новопостъпилите материали. В третия раздел на Закона се разглеждат "Книжовните предприятия". Държавата си поставя за цел да насърчи писателите и издателите на българската книга чрез раздаване на финансови помощи. Посочва се редът за конкурсите при отпечатване на учебници и т.н. В последния чл. 50 е предвидено издаването от министерството на едно "особено списание", в което ще се публикуват "събраните словесни материали, техните описания и оценки, описанията и изображенията на разни старинни предмети, по-важните рецензии, както и всичко ценно, което се доставя на Министерството по старините и книжовността"14.
Влизането в сила на първия закон за опазването на старините в България има важно значение за по-нататъшната работа в тази насока. През 1890 г. все още не са изградени музеите в страната. Археологическите разкопки се водят от ентусиасти, главно учители. Иманярите рушат гробници и други археологически паметници. Фолклорният материал се събира, както и през Възраждането, от училищни и читалищни дейци, липсват все още научни институти, посветили своите проучвания на българската духовна и материална култура. Законът е в сила точно 20 години, време на изграждане на първите културни институти, призвани да опазват, съхраняват и представят богатото българско културно-историческо наследство. Младата българска държава,  независимо от икономическите трудности след Съединението, заделя все по-големи средства за културата, а оттам и за откупуване на старини. В края на ХІХ в. те са: 1889 г. - 70 хил. лв., 1890 г. - 90 хил. лв., 1891 г. - 90 хил. лв., 1892 г. - 120 хил. лв., 1893 г. - 143 хил. лв., 1894 г. - 140 хил. лв.15 По- специално през 1894 г. бюджетът на Народната библиотека е 20460 лв., а на Народния музей - 9120 лв.16
Мощен стимул за издирване, събиране, научна обработка и публикуване на фолклорен и етнографски материал е създаденият през 1889 г. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина (СбНУНК).17 Негов създател е д-р Иван Шишманов, който като етнограф публикува още в брой първи  програмната статия "Задачите на българската етнография"18. В нея той разглежда постиженията на българската етнографска наука и посочва големите отговорности, пред които тя е изправена в края на ХIХ век, за преминаването й на научна основа и за по-нататъшните задълбочени изследвания на всички направления на българския материален и духовен бит и култура. Огромната част от събрания и обнародван в Сборника материал има предимно фолклорен характер. По случай петата годишнина от излизането му проф. Шишманов отбелязва: "Като орган, посветен на всестранното изучаване на земята и народа ни, Сборникът би желал да привлече към себе си все повече работници и върху другите области на народния ни бит и отечествознанието"19. Проф. Шишманов посочва изоставане в изследването на материалната култура на нашия народ.
Десетата годишнина от излизането на "Сборника за народни умотворения, наука и книжнина" е отбелязана със специална статия, в която се прави анализ на извършената работа. Отбелязва се, че три четвърти от събрания материал е публикуван, а това са главно обичаи, обреди, песни, приказки, легенди, гатанки, баяния, поговорки и др. За да се разгърне събирателската работа на още по-широк фронт, е публикувано Окръжно на Министерството на народното просвещение No 9530 от 1 декември 1900 г., с което се нарежда на всички училищни инспектори да поощряват учителите да се включат активно в издирване и записване на материали от областта на фолклора, диалектологията и етнографията. За тази цел са дадени и систематизирани в 8 точки указания към учителите, както и условията за заплащане на труда им.20
Нова европейска страница в българското законодателство относно опазването на паметниците на културата се бележи с приемането на Закона за старините през 1911 г.21 Негови автори са такива видни наши учени и просветни дейци като проф. Иван Шишманов, Васил Златарски, Андрей Протич и други, получили своето висше образование в най-големите европейски университети. Затова можем да смятаме, че нашето законодателство в тази област е на европейско равнище. Строителите на нова България в това отношение са познавали отделните подобни закони, приети в Русия през 1826 г., в Гърция - през 1833 г., в Англия - през 1873 г., във Франция - през 1887 г. и др.22
В член първи на Закона за старините по недвусмислен начин се подчертава, че: "Всички движими и недвижими старини в царството се намират под върховния надзор на Министерството на народното просвещение, което се грижи за тяхното запазване и поддържане"23. Много важно е приетото изчерпателно определение за старините. Според Закона "за старини се смятат паметници, документи и художествени произведения от най-старо време до Освобождението на България, които имат историческо, археологическо, художествено и палеонтологическо значение, като стари сгради и развалини, градища, калета (хисари), черкви, черковища и монастирища, джамии, безистени, чешми, водопроводи, мостове, друмове, могили, гробове, побити камъни и други такива; старински изделия от разен материал, като: статуи, плочи с образи, камъни с надписи и украшения, глинени изделия, оръжия и други металически предмети и накити, монети, печати, каменни и костени сечива, живопис върху стена, плат или дърво, мозайки, икони и други черковни принадлежности, разни резби, стъклени изделия, изкопаеми животински и растителни останки от предисторическо време, вкаменелости и пр."24 Допълнително се изброяват и редица други писмени и веществени паметници, които имат значение на старини.
В новия закон се предвижда създаването на Служба за запазване и поддържане на старините. Тя се оглавява от директора на Народния археологически музей, а в състава й влизат и директорите на Етнографския музей и Народната библиотека в София, както и три лица, назначени от министъра на Народното просвещение, и трима делегати по избор от археологическите дружества, които имат уредени музеи. Тази комисия има правото да взема решения по всички принципни въпроси, свързани с издирването, опазването и поддържането на старините. Конкретните задачи пред Комисията за старините са: да определя археологическите разкопки, провеждани от държавата; да дава разрешения за археологически разкопки и сондажи; да определя цената на предложените за откупуване предмети и колекции; да организира описването на старините и изработването на археологическа карта на България; да разпределя средствата, отпуснати от бюджета за археологическите дружества и музеи в страната и т.н.25
Една от най-важните постановки на закона е свързана с привеждането в известност на всички културни паметници в страната. Ето защо в едногодишен срок от неговото публикуване всички държавни и обществени учреждения (общини, църкви, манастири, митрополии, училища, читалища, археологически и други дружества), които притежават старини, са длъжни да представят в Министерството на народното просвещение техния опис. Въз основа на тези описи се предвижда да се състави инвентар на старините, които са под непосредствения контрол на държавата и не могат да бъдат отчуждени. Тук са решени и основните правила за съхраняване на старините и съответните отговорности на техните притежатели.
Законът е много строг към тези, които открият старини и не уведомят най-близкия окръжен или градски музей. Движимите паметници се конфискуват веднага. Лицата, които съобщят за своето откритие, получават възнаграждение в размер половината от стойността на предметите. Движимите старини, които са притежание на частни лица, могат да бъдат подвеждани под разпорежданията на този закон и да се инвентаризират само с изрично решение на Комисията за старините. След като се съобщи решението на комисията, такива старини не могат да бъдат продавани, подарявани, преправяни и т.н. При продаване на такива старини държавата първа има право да ги откупи в срок от три месеца (чл. 21).
Износът на старини зад граница е много строго контролиран от Министерството на народното просвещение. Разрешение се издава, след като се представят самите старини, придружени от списък и се вземе мнението на Комисията за старините. Държавата има право да откупи в срок от 6 месеца онези паметници, които са необходими за попълване на музейните колекции. Всички старини, които се заловят при изнасянето им без разрешение, се конфискуват в полза на държавата (чл. 23).
В специална глава от Закона за старините се разглеждат недвижимите паметници. Тук се повтаря постановката от закона, публикуван през 1890 г., но текстът е по-категоричен - "всички недвижими старини, дето и да бъдат те открити, принадлежат на държавата"26. Обстойно се уреждат въпросите относно опазването на недвижимите паметници, в случаите когато те са застрашени от разрушаване при ново строителство. Само с разрешение на Министерството на народното просвещение може да се извършва строителство в близост до архитектурни паметници, като се взема мнението на Комисията за старините (чл. 27).
В Закона за старините ясно и категорично е решен проблемът, който ни вълнува и сега - за отношенията между държавата и частните лица, притежаващи сгради, обявени за архитектурни паметници. В чл.11 се казва: "Държавата, по решение на Комисията за старините, има право да отчужди всяка движима или недвижима старина, била тя обществена или частна собственост, ако старината се заплашва от разрушаване или изчезване и ако собственикът не вземе мерки в определен от министерството срок за нейното запазване. Отчуждаването става съгласно чл. 19 за движимите и съгласно чл. 26 за недвижимите старини"27. По такъв начин с точна и ясна законодателна формулировка на държавата се дава право да отчуждава и запазва от разрушаване най-значимите движими и недвижими паметници.
Глава седма на Закона за старините е посветена на музеите.28 Тук се разглеждат само местните музеи в провинцията, централните - Народни музеи - са обект на законодателна уредба в Закона за народното просвещение от 1909 г., който ще бъде анализиран конкретно при разглеждането на Народния археологически и Народния етнографски музей по-нататък. Тъй като по това време особено активни са Археологическите дружества, създадени след Освобождението из цялата страна, то към тях възникват и първите музейни сбирки. Ето защо в Закона за старините всички те се наричат Археологически музеи. В текста на закона се обяснява, че окръжните съвети, общините и културните дружества, както и училищата и военните учреждения, имат право да образуват музеи. За тази цел те трябва да отговарят на следните изисквания: да притежават правилник или устав, които да са съобразени със Закона за старините, и тези документи да са утвърдени от Министерството на народното просвещение, експозицията да бъде разгърната в помещение, което има добри и сигурни условия за паметниците, да има инвентарен опис на сбирката и уредник на музея, утвърден от Министъра на народното просвещение. Ежегодно музеят трябва да изпраща в министерството отчет за състоянието и дейността си, както и списък на новопостъпилите експонати. Колекциите на тези музеи се формират от старини, които народните музеи им отстъпват за временно или окончателно владение, от старини, които им принадлежат според този закон, от паметници, които получават чрез дарения от частни лица или са откупени със собствени средства. За музеите, които не изпълняват предписанията на този закон, се предвижда закриване от страна на Министерството на народното просвещение по решение на Комисията за старините (чл. 42).
Категоричните постановки в Закона за старините способстват за въвеждане на законов ред в областта на откриването, съхраняването и експонирането на паметниците на културата в българските земи. Пресича се износът на старини от пределите на царството и се поставят под строг контрол всички паметници, независимо чия собственост са те. Чрез предвиденото инвентаризиране на старините в срок от една година от влизането на закона в сила се цели да се приведат в известност всички движими и недвижими паметници в страната. За съжаление това намерение не се осъществява изцяло поради започналия продължителен период на войни и разруха. Независимо от историческите превратности, пред които е изправена страната ни, наличието на сериозен закон е една от гаранциите за опазването и съхраняването на българските старини и в годините на войните.
В българското следосвобожденско общество решаваща роля за развитието на цялостния културен процес играе Министерството на народното просвещение. Редица ярки личности, интелектуалци с европейско мислене оглавяват тази институция и полагат началото на редица културни институти, които имат решаващо значение за опазване на културно-историческото ни минало. На първо място сред тези институти е Народната библиотека и музей.