Печат
Категория: История на музейното дело в България
Посещения: 1582

Глава четвърта. МУЗЕЙНОТО ДЕЛО СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

4.1. Обществените промени в България след Втората световна война и тяхното отражение върху развитието на музейното дело.1

Настъпващите обществени промени след края на Втората световна война довеждат до съществени изменения и в областта на музейното дело. Втората световна война довежда до застой в музейната дейност, а бомбардировките в София нанасят непоправими поражения върху най-големите музеи и техните колекции. Разрушени са изцяло: Народният етнографски музей, намиращ се срещу Народното събрание, Националната художествена галерия, нова двуетажна сграда, открита през 1942 г, намираща се в съседство с Художествената академия, новата сграда на Софийска градска библиотека, архив и музей, намираща се до Централна баня, къща-музей Иван Вазов. Отчасти са засегнати Царският природонаучен музей, Народният археологически музей в Буюк джамия, Църковният историко-археологически музей и Учебният музей към Министерството на народното просвещение. Вижда се, че всички музейни сгради в столицата са разрушени или частично засегнати в резултат на жестоките бомбардировки на 10 януари 1944 г. и особено на 30 март 1944 г,. Голяма част от фондовете са изнесени навреме и спасени от унищожаване, но пренасянето и съхраняването в неподходящи условия води до увреждане на част от експонатите.
Още през лятото на 1944 г. Дирекцията по възстановяването предприема първите стъпки за ремонтиране на частично засегнатите от бомбардировките музейни сгради. С нейните усилия е подменен изгорелият покрив на Народния археологически музей и е изграден югоизточният ъгъл на джамията. Бързо са отремонтирани и помещенията на Църковния музей.
Най-тежко е положението на Народния етнографски музей – той просто вече няма сграда, тя е изцяло разрушена. На 26 октомври 1944 г. се провежда заседание на Музейния комитет, който се занимава основно с унищожения сграден фонд на музеите. Предлага се на мястото на изгорялата Държавна печатница, на изток пред храм “Александър Невски”2, да се изгради музейна сграда, в която да се разположат народните – археологически, етнографски музей и художествената галерия.3 Както е известно тази идея намира развитие във времето и до днес.
Ясно е на всички, че във време на война, България участва с три свои армии в заключителната фаза Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция, няма достатъчно средства за ремонт на старите музейни сгради, а още по-малко за изграждане на огромна музейна палата. Положението е толкова сложно, че се налага временно канцелариите на Народният етнографски музей, да се разположат в личния апартамент на неговия директор – акад. Кръстю Миятев.4 По-късно на този музей е предоставен етаж от сграда на ул. “Преслав” № 1. Така Министерството на народното просвещение решава отчасти проблема на Етнографския музей. Постепенно се ремонтират и останалите засегнати от бомбардировките музейни сгради. Сред тях е и Царският природонаучен музей. Неговият директор акад. Иван Буреш настоява за спешна подкрепа за възстановяването на музея.
Учебно-училищният музей при Министерството на народното просвещение също е засегнат частично от бомбардировките. След ремонта на помещенията, завършен в края на 1945 г.,  една част от тях се предоставят на Областната училищна инспекция. Така музеят е лишен от необходимата му площ за експозиция, а събираните повече от 40 години музейни фондове остават складирани при крайно неблагоприятни условия.5
През 30-те години на ХХ в. на много места в страната се създават фондове за изграждане на музейни сгради към местните читалища или археологически дружества. Втората световна война и там слага своя негативен отпечатък, макар пряко да не е имало бомбардировки както в столицата. Икономическата обстановка и огромната инфлация стопяват тези фондове.
Във Велико Търново изграждането на сграда за Народна библиотека и музей започва преди войната, но строежът е спрян до втория етаж поради липса на средства. Първата специално проектирана и строена за музей сграда е завършена една през 1954 г.6
Още по-лошо е положението във Варна. Там през 1942 г. е одобрен проект за изграждане на археологически музей. Местното археологическо дружество създава специален фонд за набиране на средства и през декември 1945 г. вече разполага с близо 2 млн. лв.7 Искането към общинския бюджет за 1946 г. е да се предвидят 10 млн. лв. за построяване на нова сграда за музея в Морската градина, където общината отдавна е отпуснала парцел. За съжаление необходимите средства не са намерени и изграждането на музейната сграда е отложено далеч във времето. Подобна е ситуацията и в Шумен. Там Министерството на народното просвещение обявява конкурс за изграждане на сграда на Народната библиотека и музей.
Единствената музейна сграда, изцяло изградена непосредствено след Втората световна война, е в Плевен. Тя е предназначена за създаване на музей на легендарния генерал М. Д. Скобелев. С решаващата помощ на командването на Девета пехотна плевенска дивизия сградата е построена. Предвижда се в нея да се експонират лични вещи на генерала, както и многобройни оригинални униформи и оръжия на руски офицери и войници, сражавали се край Плевен по време на Руско-турската освободителна война.8 За съжаление тази изключително навременна идея не се реализира.
След Втората световна война в България действа Комисарство по изпълнение на съглашението за примирие. То изпраща окръжно до всички музеи и библиотеки в страната, в което се иска опис на музейните предмети и книги, които са били изнесени от окупираните “гръцки и югославянски” земи. От многобройните отговори от музеите в страната се вижда, че в българските музеи не са пренасяни старини от Македония, Гърция и Сърбия, с изключение на два надписа от Филипи на хан Пресиян и две икони от охридска църква.9 От писмо на Христо Вакарелски, който е бил директор на Скопския народен музей, се вижда, че изпратените от него петдесет сръбски книги в София са изгорели по време на бомбардировките. В друго писмо на Христо Вакарелски от 22 септември 1944 г. той декларира, че “През време на цялата си служба съм пазил най-ревниво изнасянето на каквито и да е материални ценности от Македония, като съм поддържал и поддържам, че всяка старина има двойно по-голяма цена, когато стои на своето място и че, ако ценим македонските краища от историческо гледище, то трябва да издирваме нейните паметници и да ги пазим на местонаходищата им.”10
В писмо от 29 ноември 1944 г. на директора на Българската народна библиотека гр. Велико Търново се съобщава, че “в поверената ми народна библиотека няма получени книги, предмети и други от музеите и библиотеките от окупираните гръцки и югославски земи”.11 Подобни писма са изпратени до Комисарството по изпълнение съглашението за примирие от Шумен (28 ноември 1944 г.), Старозагорската мъжка гимназия (29 ноември 1944 г.), от Читалище “Искра” Казанлък (28 ноември 1944 г.).12 Директорът на Народния археологически музей съобщава, че двете икони от Охрид се реставрират.13
Независимо от изключително трудните условия за развитието на музейното дело в България в края на Втората световна война не липсват и оптимистични инициативи. Постепенно започва одържавяване на най-големите читалищни музеи. Така например в новия държавен бюджет за 1945 г. се предвижда издръжката на музеите в Търново и Шумен. Със Заповед № 952 на Министерството на просветата от 29 март 1945 г., Археологическият музей при читалище “Надежда” във Велико Търново, става държавен музей.14 Подобно е одържавяването и на Шуменският музей.15 Така техният статут се променя и те от читалищни стават държавни музеи. През същата година Археологическият музей в Пловдив се отделя от Народната библиотека, а във Варна Археологическият музей също става самостоятелен. Цялостна програма за одържавяване на музеите в страната е приета през 1951 г.
По такъв начин държавата се налага като основен организатор на тази специфична културна дейност - музейната. Променят се акцентите в цялостната музейна работа. Така например на 28 май 1947 г. Националният съвет на Отечествения фронт издава Окръжно № 17, с което се препоръчва на отечественофронтовските комитети и местните организации да издирват, събират и съхраняват документи и материали свързани с антифашистката борба.16 Все в този дух е и приетият Закон за събиране на материали за съпротивителното движение в България през 1949 г.17
През 1947 г. със специално решение на Политбюро на Българската работническа партия (комунисти) се създава Музей на революционното движение в България. Така се поставя началото на превръщането на музеите в България в идеологически институти, пряко подчинени на управляващата комунистическа партия. С няколко постановления на Министерския съвет се превръщат в къщи-музеи домовете на ръководителите на тесните социалисти и компартията. През 1948 г. къщата, в която е живял Димитър Благоев в София, е обявена за музей. По-късно и вилата му в Банкя, къде той е прекарвал летните месеци, е преустроена в къща-музей “Димитър Благоев”. На 10 юли 1949 г. къщата, в която е живял в София Георги Димитров на ул. “Опълченска” 66, е решено да се превърне в музей.18 С разпореждане на Софийски градски народен съвет от 4 април 1952 г. в София се създава музей за Никола Йонков Вапцаров. Родната му къща в Банско също е превърната в музей. По същото време се преобразуват родните къщи в къщи-музеи на Никола Парапунов в Разлог, на Васил Коларов в Шумен, на Гео Милев в Стара Загора и др.19 В София също е създаден музей “Васил Коларов” със специално решение на Политбюро от декември 1952 г. През същата година с решение № 744 на Секретариата на Централния комитет на Българската комунистическа партия се основава и къщата-музей “Христо Смирненски” в квартал Банишора на София, където той живее до последните си дни и създава едни от най-забележителните си стихове. С постановление на Министерския съвет от 1953 г. се създава и музей за Георги Кирков, един от най-популярните ръководители на партията на тесните социалисти.20
Тясното обвързване на България със Съветският съюз води и до създаването на Музей на българо-съветската дружба. За тази цел е издадено решение на Политбюро на ЦК на БКП от 16 юни 1953 г.21
След 9 септември 1944 г. в българската образователна система се предприема чистка на лица, провинени за фашистка дейност. Тя не засяга пряко музейните работници в страната, тъй като тези които са на държавна служба са високи професионалисти, а в читалищните музеи повечето са доброволци. Единствено завеждащият музейната сбирка в Сливен е освободен от работа и подведен под отговорност от Народния съд.22 Направени са някои кадрови промени, които нямат пряк политически контекст. На 11 октомври 1944 г. за директор на Народния археологически музей е назначен Никола Мавродинов, който е дългогодишен уредник. Дотогавашният директор д-р Ив. Велков е назначен за главен инспектор на музеите и старините в Министерството на народното просвещение. Вижда се, че това е повишение за директора, а за новоназначения, това е едно признание на неговия професионализъм. През януари 1945 г. е освободен директорът на Народния етнографски музей акад. Кръстю Миятев, заменен от Христо Вакарелски, етнограф с голяма известност в страната и чужбина. Акад. Миятев е назначен за научен секретар на БАН. Тази промяна също не е свързана с някаква лустрационна мярка, а с отдаване на дължимото признание на акад. Миятев за неговите дългогодишни изследвания върху българското изкуство. Големият български етнограф Христо Вакарелски отдавна се е наложил в българската и чуждестранна наука със своите задълбочени изследвания върху българския традиционен бит и култура. Венец на неговата изследователска дейност е публикуването най-напред на немски език на “Българска етнография”. Като цяло проблемът с изключително малобройния щат на народните музеи остава. Исканията на директорите им за нови назначения в първите години след войната не се удовлетворяват.
Независимо от направените промени, като цяло в българските музеи остават на работа утвърдени специалисти. В Народния археологически музей и на археологическите обекти в страната работят 56 щатни музейни специалисти и пазители. От тях в София работят шест уредника, три асистента, двама архитекта, двама художника, скулпторът – Иван Фунев, директор и четири стажанти. Във Варна работят един уредник и един асистент. По един пазач на музейните сбирки работи във Варна, Видин, Търново, Мадара, Хисаря, Копривщица, а в Преслав –двама.23 Този ограничен персонал не може да се справи с разрастващата се музейна работа. За това директорът на Народния археологически музей Н.Мавродинов поставя своите искания за назначаване на уредници за всички археологически сбирки в страната. Специално внимание е отделено на възникналият през Възраждането първи български музей  в Свищов. Там дълги години доброволно работи гимназиалният учител Стефан Стефанов. Едва сега той получава заслужено длъжността уредник в създадения от него музей с преобладаващи археологически и етнографски колекции.24 Много остра е нуждата от щатни музейни специалисти за сбирките в Плиска, Преслав и Мадара.
За първи път се поставя въпросът за уеднаквяване на заплатите на уредниците в народните музеи с тези на преподавателите в Софийския университет. На 4 юни 1945 г. Н.Мавродинов се обръща към министъра на просветата да бъде решен този стар проблем.25 За това музейните уредници обръщат повече внимание на научноизследователската си работа, а пренебрегват ежедневната музейна. Така основен стимул за добрите музейни уредници става научното израстване и преминаване на работа в университета.
С много ограничен брой музейни уредници е и Народният етнографски музей в София. Щатното му разписание през 1944 г. обхваща само 15 души, от които: директор, двама уредника, двама асистенти, двама художника, скулптор и седем души обслужващ персонал.26 Унищожаването изцяло на сградата на музея и на част от колекциите поставя персонала в изключително сложна обстановка при изпълнение на служебните му задължения. За да се излезе от тази ситуация, директорът Хр.Вакарелски предлага на министъра да се командироват към музея по трима учителя, преподаващи рисуване, музика и филолози (славянски). Предложението е прието и със специална заповед от септември 1944 г. Министерството на народното просвещение командирова за една година десет гимназиални учители, които да съдействат за възстановяването на музея.27 Освен тях още много учители от всички краища на страната подпомагат събирателската дейност на музея. Всичко това не сваля от дневния ред на ръководството на Народния етнографски музей задачата за създаване на необходимите им музейни специалисти. За това новият директор Христо Вакарелски пише: “За доброто на новоприетите асистенти, уредници и пр. в бъдеще трябва да влизат в музея преди всичко като асистенти, назначавани за по една година, а при нужда и за още по една и едва след това, след дадени доказателства – научна и техническа годност – да бъдат назначавани за постоянно. Уредниците да бъдат вземани от наличните способни асистенти, работили в съответната специалност”.28
Навременното организиране на събирателската работа гарантира бързото възстановяване на понесените от бомбардировките щети на музейния фонд. Общо са унищожени 3 348 експоната или една пета от фонда. От 21 колекции, събрани преди Втората световна война, остават изцяло запазени само четири – Народни носии и шевици, Накити, Медицина и билкарство и Музикален архив и музикални инструменти.29 Всички останали 17 колекции, представящи традиционния бит и култура на българите, са безвъзвратно изгубени. По такъв начин, в резултат на бомбардировките през Втората световна война, българското национално наследство е лишено от едни от най-богатите и научно издържани колекции.
По-съществени промени в организацията на музейното дело и неговата идеологизация настъпват след провеждането на Петия конгрес на БКП през 1948 г. и провеждания от управляващата партия т.нар. “култ към личността”. От 1949 г. започва одържавяването на съществуващите в България музеи. До това време съществуват само няколко музея, които се финансират изцяло от държавата, а други, много малка част, получават държавни дотации. Тогава секторът за музеите и паметниците на културата при Комитета за наука, изкуство и култура разработва двадесет годишна програма за създаване на нови музеи до 1970 г.30 Първите музейни сбирки, които са одържавени са в Ямбол и Хасково през 1952 г., в Перник през 1954 г. и т.н.
Двата народни музея, които имат определящо значение за развитието на музейното дело в страната през първата половина на ХХ век, преминават към Българската академия на науките. Така от края на 1948 г. се създават Археологическият институт с музей при БАН, в който влизат Народният археологически музей и Българският археологически институт и Етнографският институт с музей при БАН, който се изгражда на основата на Народния етнографски музей.
Като се базират на богатия опит на народните музеи, натрупван през десетилетията от Освобождението до Втората световна война, двата нови само по организационното си институционализиране, научни институти и музеи продължават да са водещи в областта на музейното дело в страната. Тяхната събирателска работа се разширява неимоверно много, тъй като от началото на 50-те години БАН започва да провежда широкомащабни комплексни проучвания на отделни региони на страната – Северозападна България, Странджа, Родопите и др. При организирането на тези експедиции в тях се включват специалисти от всички институти на БАН, а след завършването им се издават обемисти сборници, обобщаващи проведените изследвания. При работата на археолози, етнографи и фолклористи на терена, те издирват и събират и богат веществен материал, който се предава за обработка в етнографския и археологическия музей на БАН. В резултат на по-големите средства, отпускани от държавата за тази културна дейност, двата национални музея успяват бързо да натрупат нови ценни паметници в музейните фондове.
Етнографският институт и музей получават нова сграда – част от царския дворец – източното крило, тъй като по време на Втората световна война Народният етнографски музей изцяло е унищожен от бомбардировките. Тук се премества част от музейният фонд, оцелял от варварските бомбардировки на 30 март 1944 г. Първите години след войната музейните работници в Народния етнографски музей посвещават на систематизирането на музейните фондове. През 1945-46 г. се изготвят списъци за околиите и селата, от които в музея няма постъпили материали за отдел “Народни музика и танци”.31
Главната задача по това време пред музея е подготовката на Славянска изложба. На нейното откриване присъстват съветски етнографи, които заснемат филм за традиционната българска култура. Новото ръководство на музея полага усилия да се запазят добрите традиции на Народния етнографски музей при тогавашните условия и съобразно институционалните промени след създаването на Етнографски институт и музей при БАН.
В резултат на широкомащабната събирателска работа, особено през 50-те години, музейният фонд на Етнографския музей се удвоява. При многобройните експедиции на сътрудниците на музея и института из всички краища на страната родолюбиви българки и българи даряват свои свидни вещи, носии от чеизите си и т.н. Благодарение на тази щедрост, особено по селата, Етнографският музей успява да попълни своите фондове с предмети и вещи от всички етнографски области на България.
Археологическият музей предприема поредица от археологически разкопки, които допринасят за бързото нарастване на музейния фонд. Най-мащабните до това време археологически разкопки, провеждани в страната, са във връзка със случайното откриване на тракийския град Севтополис, при строежа на язовир Копринка край Казанлък. Стотици бригадири участват в тези мащабни археологически разкопки. Научното щастие сполетява българските учени и те правят едни от най-интересните археологически открития, даващи отговор на редица исторически загадки относно държавното устройство и начина на живот на древните траки. Голяма част от паметниците постъпват в Археологическия музей в София, където се обработват от музейните специалисти. Така българската музейна общност намира и широко обществено признание. За мащабните археологически проучвания се налага да се разшири и реставрационно-косервационната работа, ето защо нараства нуждата от висококвалифицирани реставратори. Те започват да се подготвят в Художествената академия в София и още като студенти се включват в археологическите експедиции на различни обекти в страната.
Одържавяването на някои градски музеи допринася за тяхното стабилизиране като културни институти в провинцията. Редовната държавна издръжка, на която те се базират, им дава възможност за системна събирателска работа, обработка на фондовете и създаването на нови експозиции.
От началото на 50-те години на ХХ в. започва постепенното изграждане на музейната система (мрежа). В доклада на Т.Силяновска32 “Постижения в областта на музейното дело” от април 1952 г. се посочва, че броят на субсидираните от държавата музеи в страната  нараства на 137, в сравнение само с 26 преди Втората световна война.33 Само през последната година са открити два нови музея на Социалистическото строителство в Димитровград и Димитрово (Перник). Отварят врати и 17 нови къщи-музеи на революционери и дейци на изкуството.34
Може да се приеме, че през 1952 г. се предприема кампания за идеологическото преустройство на музеите съгласно партийните изисквания. За това свидетелстват поредицата от нормативни документи и инструкции приети и приложени за една година. В своята лекция на тема “Ролята и задачите на Народните съвети за подобрение на музейното дело” от декември 1951 г.35 Т. Силяновска изтъква необходимостта от коренно преустройство на музейното дело и поставянето му върху социалистически релси. Тя посочва, че “Музеите и у нас трябва по план да се превърнат в истински нагледни школи за усвояване марксистко-ленинското учение за развитието на обществото и природата…”36.
За да се осъществят тези идеологически изисквания Комитетът за наука, изкуство и култура приема специално решение за устройството и работата на общите музеи с местно значение. В него се констатира, че те са “призвани да играят голяма роля за повишаването на културния уровен на трудещите се и да способствуват за формирането на марксистко-ленинския им мироглед, но се намират в лошо състояние. Общите музеи не са станали културно-просветни центрове за идейно политическото възпитание на нашия народ. Голяма част от тях са само хранилище на музейни експонати.”37
Предвижда се преустройство на работата на общите музеи “така, че да се превърнат в активни държавни културно-просветни и научно-изследователски институти, които по пътя на всестранното изучаване на края, събиране и показване на музейни материали да разпространяват сред широките народни маси, знания за края с цел за социалистическото им и комунистическо възпитание, за мобилизирането им в изпълнение на държавно-стопански и политически задачи и за възпитание в тях на любов към своя край, към своята Родина.”38
Предвижда се постепенно в общите музеи да се развият следните отдели: исторически, етнографски, природонаучен и за социалистическото строителство. Особено внимание трябва да се обърне на отделите за социалистическо строителство, които трябва да показват резултатите от индустриализацията и кооперирането на селското стопанство в края, най-важните предприятия, най-добрите ТКЗС и ДЗС, резултатите от културната работа през годините на народната власт.39
Впредвид на бързото нарастване на броя на къщите-музеи се разработва специална наредба за подобряване на работата в тези многобройни и специфични музеи. Тя е приета на 12 август 1952 г.40 В нея се посочва, че къщите музеи на Йордан Йовков в Жеравна, на Иларион Макариополски в град Елена, на Хаджи Димитър в град Сливен са напълно изоставени. Изтъква се, че до края на Втората световна война в страната действат девет къщи-музеи, пет от тях са военно-исторически и четири на писатели – две на Иван Вазов, в родния му град Сопот и София, на Христо Ботев в Калофер и на Алеко Константинов в Свищов. През 1951 г. в София се създават къщи-музеи на Георги Димитров, Димитър Благоев, Петко и Пенчо Славейкови. През следващата година в София се поставя началото и на дейността  на къщите-музеи на Васил Коларов, Никола Вапцаров, Николай Хрелков и Александър Стамболийски. В Наредбата се отбелязва, че не се изпълнява точка 36 от Постановление на Министерския съвет 1608 за подобряване на ръководния персонал на музеите, не се създават музейни съвети. Във връзка с новите изисквания се предвижда да се разработи до началото на 1953 г. Правилник за уредбата на къщите-музеи.41
Прeз 1952 г. се подготвя проекторешение на КНИК за преустройството на Военноисторическите къщи-музеи в град Плевен и окръга и Храм-паметника в село Шипка – Казанлъшко.42 То е необходимо, тъй като с Указ № 160 от 6 април 1951 г. на президиума на Народното събрание военно-историческите музеи се прехвърлят от Министерството на народната отбрана към КИК.43 От откриването им през 1907 г. в тези музеи не е правено преустройство на експозициите, ето защо е належащо да се разработят нови експозиционни планове. Същевременно къщите-музеи трябва и да се преименуват съобразно новите исторически понятия.44
Разширяващата се музейна дейност в страната се регулира с издаването на специални инструкции. На 12 август 1952 г. управление “Културно-просветни институти и художествена самодейност” към КНИК издава “Инструкция за начина за откриване на нови музеи или нови експозиционни отдели и изложби в музеите и за задълженията на ръководителите на музеите”.45 За да се реализира на практика тази инструкция, се набелязва специален план за оказване на помощ на музеите в страната за изработката на тематични и експозиционни планове на новите и преустройваните музеи и къщи-музеи. Негов автор е Т.Силяновска. Планът обхваща преустройството на общо 38 различни музеи в страната.46
Активната дейност на управление “Културно-просветни институти и художествена самодейност” към КНИК в областта на музейното дело през периода 1 май 1951 г. – 1 май 1952 г. се отчита със следните постижения: публикуването на Постановление №1608 на МС47 – “Известия” бр.7 от 22 януари 1952 г., върховния надзор по изпълнение на това Постановление е задача на  КНИК; развитието на музейното дело в страната се поставя на научни основи; общият брой на държавните и субсидираните музеи през 1952 г. е 137, докато преди 9 септември 1944 г. те са 26.48 През 1952 г. са създадени следните нови музеи: два на социалистическото строителство в Димитровград и в Димитрово (Перник); два природонаучни в Пловдив и Котел; 17 къщи-музеи на видни дейци на революционното движение и изкуството; 15 запуснати музейни сбирки се реорганизират като окръжни или околийски краеведски музеи за своя район.49 На 13 юни 1952 г. е приета и Наредба за дейността и състава на Съвета за опазване на паметниците на културата.50
Разкриването на много нови музеи и привличането на работа на млади музейни уредници без специализирано образоване предизвиква необходимостта от провеждането на курсове по музейно дело. През юни 1952 г. се организира първият учебен курс за музейните работници от краевеските музеи в страната.51 Той се провежда в рамките на два месеца, като в учебния му план са предвидени 24 различни дисциплини с общ хорариум от 324 часа лекции, 92 часа упражнения и 24 изпита.52 Всичко това показва намеренията на ръководството на отдел “Музеи” към Комитета за наука, изкуство и култура да поддържа високо професионално ниво сред новопостъпилите музейни работници.
Музейното дело е обект на анализ и на проведеното на 18 септември 1953 г. Национално съвещание на културно-просветните учреждения.53 В основния доклад се отбелязва, че се разширяват връзките с музеите по места. “Благодарение на взетите решения и проведените мероприятия работата в тези музеи се подобрява. Дейно участие взе управление “Културно-просветни институти и художествена самодейност” при организиране къщите-музеи в градовете Банско, Ловеч, Станкедимитрово и Михайловград”.54 Същевременно се отчита, че Комитетът закъснява с изработването на общия етапен план за преустройството и разширяването на музейната мрежа в страната. Все още по места слабо работят музейните съвети, защото Комитетът не е дал указания на музеите за структурата, състава, задачите и работата на тези органи”.55
Повечето музеи имат сериозни проблеми със своята база. Народните съвети не осигуряват подходящи помещения за музеите и достатъчни средства за издръжка. Като най-голяма слабост се отчита изготвянето на “тематично-експозиционни планове”. Добре разработените планове са единични случаи. Обратно, лошо подготвените са много по-често. Такива негативни примери са експозициите на: Музея на революционното движение във Видин, Къщата-музей “Н. Хрелков” в София, Музеят на социалистическото строителство в Димитровград, Къщата-музей “В. Левски” в Ловеч. “Вината за недоброто изработване на тематичните планове се корени преди всичко в самите музейни работници, които се отнасят все още повърхностно, незадълбочено и без чувство за отговорност към това свое главно задължение и не се стремят въпреки осигурените помагала да разработят и усвоят творчески съветския опит”.56 Така тогавашните отговорници за културните институти в страната определят слабостите в музейната сфера.
За излизането от това положение в областта на музейното дело и охраната на паметниците на културата се предвижда Управлението да изготви в най-близко време конкретен план за по-нататъшното развитие и преустройство на музеите в страната с разчет на следващите две-три години. Да се осигури откриването на новите музеи в края на 1952 г.: Музеят на социалистическото строителство в Димитровград, Къщата-музей “В. Левски” в Ловеч, Музеят “Христо Ботев” в Браила и др. До края на следващата година (1954 г.) трябва да се извърши регистрацията на паметниците на културата.57
През 1953 г. от КНИК се приема специален документ “Материали по постиженията на художествената самодейност, читалищата и клубовете, библиотеките и музеите”.58 В него раздел четвърти е посветен на музейното дело. Там се отбелязва, че до 9 септември 1944 г. музеите са предоставени на грижите на археологическите дружества (Бургас, Ловеч, Стара Загора, Хасково, Плевен и др.), поради което повечето от тях се превръщат в складове на археологически материали. Друга част от музеите съществуват като музейни сбирки при народните читалища и отделни училища, например музеите в гр. Казанлък, Шумен, Враца, Видин, Свищов, Русе и др. без достатъчна материална издръжка, без системно научно ръководство. След Втората световна война реално в България съществуват четири музея – три под ведомството на БАН и един към Народната библиотека в гр. Пловдив.59
В Материалите се посочва, че “за девет години народна власт са изградени 94 народни общи и специални музеи. От тях 52 са народни общи музеи и 30 къщи-музеи на видни революционни обществени дейци. Освен това съществуват пет добре подредени музеи с национално значение към отделни централни ведомства, най-значителен от които е Музеят на революционното движение и Музеят на руско-българската дружба. Решително се преустройва и съдържанието на музейната работа. Към почти всички музеи са изградени отдели за революционно движение и за борбите против фашизма. Предстоящо е изграждането през 1954 г. на четири отдели на социалистическото строителство и на Музей на социалистическото строителство в Димитровград. През 1955 г. ще бъдат изградени още два в Мадан и Димитрово (Перник), а през 1956 г. и в Толбухин (Добрич).”60 Преустройват се експозициите на съществуващите музеи, съгласно Маркс-Ленинската наука за историческото развитие. Народните общи и специални музеи и къщите-музеи провеждат активна културно-просветна работа сред трудещите се. Така например Музеят на революционното движение за 1952 г. е посетен от 143 853 души, а всички музеи в страната от 1 136 840 души.61
Целта на приведените примери по-горе е да се почувства атмосферата на времето. Не трябва да се забравя, че в началото на 50-те години на ХХ в. в България се насаждат изкуствено чужди идеологеми широко разпространени в Съветския съюз през т.нар. “култ към личността на Сталин”. През март 1953 г. Сталин умира, през февруари 1956 г. се провежда ХХ конгрес на КПСС, а през април с.г. и Априлският пленум на БКП. Всички тези политически събития имат пряко отражение върху цялостната културна политика на България и в частност върху музейното дело.  
През 1952 г. КНИК разработва две решения за преустройството на музеите и отделни методически ръководства за преустройствата на музейните експозиции. По указание на Комитета през следващите две години се планира провеждането на ежемесечни семинари за квалификация на музейните работници.”62 В плана за работата на КНИК през 1953 г. е поставена задачата за укрепване на възрожденските музеи.63 В тази връзка постъпва и информация до председателя на КНИК за изпълнение решенията на ръководството за Копривщица и изпълнението на 1608-то Постановление.64
Десетте нови краеведски музея са открити в: Копривщица, Хасково, Враца, Плевен, Благоевград, Смолян, Ихтиман, Карнобат, Севлиево, Станке Димитров, Асеновград.65
Музейното дело в началото на 50-те години на ХХ в. не е само време на идеологическо преустройство. Независимо от голямата политизация на обществения живот намират се форми на признателност към най-заслужилите музейни дейци. На 22 и 23 септември 1951 г. в Казанлък се чества 50-годишнината на музея при Читалище “Искра”. По повод на юбилея проф. Сава Гановски, председател на КНИК, предлага за награждаване уредника на музея - Димитър Христов Чорбаджийски (Чудомир), с орден “Кирил и Методий” втора степен (17 септември 1951 г.).66 От 1926 г. до 1951 г. Чудомир сътрудничи дейно в подреждането и попълването на сбирките на музея като уредник. Този голям български писател и художник отдава целия си съзнателен живот на издирването и опазването в читалищния музей на богатото историческо минало на Казанлъшкия край. Други двама музейни дейци, работещи всеотдайно за опазването и популяризирането на археологическите и архитектурни паметници в старопрестолния град Велико Търново и Арбанаси, се предлагат за награждаване. Това са Тодор Иванов Николов – директор на музея и Леон Филипов Харалампиев от Велико Търново (5 август 1952 г.).67
За да не ставаме съдници на онова, което се извършва в началото на 50-те години на ХХ в. в областта на музейното дело, от дистанцията на времето ще цитираме едно официално  изявление от това време: “Музеите у нас трябва по план да се превърнат в истински нагледни школи за усвояване на Маркс-Ленинското учение за развитието на обществото и природата. Състоянието, в което се намират 95% от музеите в страната, е крайно незадоволително. Те са най-изоставеният сектор на много места.”68